Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Ти сам го направи, Оба. Ти покани мрака му в душата си.
— И какво от това!
Тя се усмихна на признанието му.
— Може да се вслушваш в гласа, Оба, но не си избраният. Ти си негов най-обикновен слуга, нищо повече. Ако иска да докара тъмнината в света, ще трябва да си избере друг.
— Нямаш представа какви ги дрънкаш!
— Напротив, знам какво говоря. Може да си дупка в света, но ти липсва една много основна съставка.
— И каква е тя?
— Грушдева.
Оба усети как косъмчетата на тила му настръхват. Макар конкретната дума да не му говореше нищо, източникът бе безспорен. Характерното звучене на думата му подсказваше, че може да идва само и единствено от гласа.
— Безсмислени звуци. Не означават нищо.
Тя го изгледа продължително. Оба изпита известен страх, тъй като в погледа и бе заключен свят на недостижимо за него познание. Оловният блясък в погледа и му подсказваше, че никое острие не би могло да изтръгне информация за това тайно познание.
— Някога, много отдавна, в едно далечно място една чародейка ми разкри някои тайни от езика на Пазителя. Това е една от неговите думи, произнесена на древния му език. Ако беше избраният, щеше да си я чувал. Означава „отмъщение“. Ти не си избраният.
Оба си помисли, че жената го пробва.
— Изобщо не знаеш какви думи чувам, не знаеш нищо за гласа. Аз съм синът на Мрачния Рал. Негов законен наследник. Нямаш представа какво чувам. Ще притежавам сила, за каквато би могла само да мечтаеш.
— Свободната воля не означава нищо, когато става дума за Пазителя. Ти продаде, каквото бе твое и безценно за някаква си пепел. Продаде се срещу най-ужасния вид робство, Оба, в замяна на най-нищожна илюзия за собствената ти стойност. Ти нямаш никакъв глас. Не си избраният. Друг е. — Тя изтри потта от челото си. — Кой точно, ще се разбере тепърва.
— Как смееш да вярваш, че можеш да промениш хода на онова, което съм изковал с ръцете си? Да диктуваш историята? — Думите му изненадаха самия него. Сякаш излизаха от устата му, преди да е решил да ги изрече.
— Това не е за моята уста лъжица — призна си Алтея. — В Двореца на пророците се научих да не се меся в делата на по-висшестоящите от мен. Великите полета на живота и смъртта са територии, принадлежащи на Създателя и Пазителя. — Зад умората и се долавяше спокойствие. — Но нищо не може да ми попречи да изразя свободната си воля.
Стига толкова. Тази жена само се опитва да го стресне, да го обърка. Поради някаква причина Оба не можеше да укроти разтуптяното си сърце.
— Какво представляват дупките в света?
— Краят на тези като мен. Краят на всичко, което познавам.
Типично за чародейките — винаги отговарят с объркващи загадки.
— Кои са другите камъни?
Забележителните и очи най-сетне се отместиха от него и се спряха на камъните на пода. Движенията и му се сториха странно насечени. Тънките и пръсти поеха един от камъните. Повдигна го, в същото време постави другата си ръка на корема. Оба разбра, че жената изпитва болка. Тя полагаше усилия да прикрие агонията си, но напразно. Потта по челото и беше от болка. От устата и се откъсна тих стон. Оба остана очарован, не можеше да откъсне очи от нея.
След малко кризата като че попремина. Тя успя да изправи гръб и да се съсредоточи върху онова, което правеше. Протегна ръка с дланта нагоре, камъкът бе в средата.
— Този съм аз.
— Ти ли? Този камък си ти?
Тя кимна и хвърли камъка върху дъската, без дори да погледне накъде. Камъкът се изтърколи и спря, този път нямаше светкавица и гръмотевица. Оба въздъхна с облекчение, почувства се леко глуповато, че се бе стреснал. Усмихна се. Беше най-обикновена игра, а и нали е непобедим.
Камъкът беше застинал в единия ъгъл на квадрата, заключен между двата кръга.
Оба посочи с ръка.
— Какво означава това?
— Защитник — успя да пророни тя едва.
Треперещите и пръсти поеха камъка. Вдигна ръката си пред Оба и разтвори пръсти. Камъкът, нейният камък, лежеше в средата на дланта и. Очите и не се откъсваха от очите на Оба.
Пред очите му камъкът се превърна в прах.
— Защо го направи? — ококори се той.
Алтея не му отговори. Просто се отпусна и се строполи на пода. Ръцете и политнаха встрани, краката и клюмнаха. Пепелта, която стискаше в ръката си, се разпиля по пода.
Оба скочи. Цялото му тяло бе настръхнало в иглички. Беше виждал достатъчно трупове, за да разбере, че Алтея е мъртва.
Над къщата блесна ослепителна светкавица, раздрала тъмното небе с виолетови ивици, които нахлуха през прозореца и осветиха безжизненото тяло на чародейката. По слепоочията му потекоха струйки пот, продължиха надолу по бузата.