Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Това вече го каза — рече Алтея и го погледна над ръба на чашата си. — И очакваш да чуеш отговорите.
— Точно така.
Оба отпи пак от тежкия чай. И за пореден път лицето му се изкриви в гримаса. Защо ли жената му вика „чай“, след като няма нищо общо. Беше си чиста проба стрита изсушена трескавична роза, запарена с гореща вода. Тъмните и очи проследиха как ръката му оставя голямата чаша на масичката.
Вятърът се беше усилил, дъждът забарабани по-силно по прозореца. Оба си каза, че се е прибрал на сушина тъкмо навреме. Гадно блато. Съсредоточи се върху чародейката.
— Искам да знам какво е това дупка в света. Сестра ти каза, че виждаш дупките в света.
— Така ли? Нямам представа какво е имала предвид.
— Наложи се да я убедя, че трябва да ми го каже. Дали ще се наложи да убеждавам и теб?
Надяваше се. Изгаряше от нетърпение да намери работа и на ножа си. Но няма закъде да бърза. Време има достатъчно. Харесваше му да играе игрички с живите; Така по-добре проникваше в начина им на мислене и когато му дойде времето и се вгледа в очите им, придобиваше по-пълна представа за какво си мислят в предсмъртните си мигове.
Алтея кимна към масичката помежду им.
— Чаят няма да ти подейства, ако не изпиеш достатъчно. Пийни си още.
Оба махна с ръка и се подпря на лакът на плота.
— Идвам отдалеч. Отговори ми на въпроса.
Алтея най-сетне отклони очи от блесналия му поглед и като се подпря на ръце, се смъкна на пода. Очевидно и беше трудно. Оба не и предложи помощта си. Харесваше му да гледа как хората се мъчат. Чародейката се замъкна до червената възглавница, влачейки безполезните крака зад себе си. Успя да седне и скръсти мъртвите си крака отпред. Не и беше лесно, но с точни и очевидно добре отработени движения все пак се справи.
Усилията и го озадачиха.
— Защо не използваш магията си?
Тя го изгледа с онези свои огромни тъмни очи, изпълнени с безмълвен укор.
— Баща ти стори с магията ми същото, което и с краката ми.
Оба остана изумен. Дали баща му също е бил непобедим? Може би Оба винаги е бил готвен за единствен законен наследник на баща си. Може би съдбата най-сетне се бе намесила и отприщила пътя на Оба към по-благородни дела.
— Да не искаш да кажеш, че си чародейка, но не можеш да използваш магията си?
Тя посочи с ръка едно място на пода. Навън изтрещя гръм. Оба се настани пред нея, а тя придърпа дъската с позлатения символ и я постави между тях.
— Остана ми само една от способностите — пророческата дарба. Нямам нищо друго. Ако искаш, можеш да ме удушиш с една ръка, докато с другата си допиваш чая. Няма да мога да те спра.
Оба си рече, че така не би било толкова забавно. Борбата бе част от истинско задоволителното изпълнение. Колко и е силата на една осакатена стара жена? Добре поне че нищо не можеше да му отнеме ужаса в очите и, агонията, приближаването на смъртта.
— Но все пак можеш да правиш пророчества, нали? Така си разбрала, че идвам?
— Донякъде. — Тя въздъхна тежко, сякаш усилието да се примъкне до възглавницата я бе изтощило до краен предел.
Щом насочи вниманието си към дъската, сякаш забрави за умората.
— Искам да ти покажа нещо. — Тонът и бе станал заговорнически. — Може би това, което ще видиш, ще ти разясни доста от въпросите.
Оба се наведе напред в очакване, доволен, че чародейката най-сетне ще започне да му разплита тайните. Обичаше да научава нови неща.
Проследи как ръката и разравя купчината камъчета. Най-после намери онова, което търсеше. Намести останалите встрани, очевидно по някаква специална подредба, разбираема само за нея. На Оба всичките му се виждаха еднакви.
Алтея се обърна към него и вдигна камъка пред очите му.
— Ти — рече тя.
— Аз ли? Какво искаш да кажеш?
— Този камък си ти.
— Как така?
— Той сам го избра.
— Искаш да кажеш, че ти си решила така.
— Не. Искам да кажа, че камъкът сам избра да те представлява. По-точно онова, което контролира камъните, реши така.
— Какво е това, което контролира камъните?
С изненада видя на устните на Алтея да се плъзва усмивка, разтеглила се в застрашителна гримаса. Дори Латея не бе успяла да изглежда толкова смразяващо зловеща.
— Магията решава — изсъска тя.
Оба трябваше да си припомни, че е непобедим. Махна с ръка, все едно думите и не могат да го впечатлят.
— А другите? Те кои са?
— Мислех, че се интересуваш от себе си, не от другите. — Тя се наведе към него, от цялото и тяло се излъчваше самоувереност. — Хората не те интересуват, нали така?
Оба я стрелна с огнен поглед.
— Аха.
Тя разклати юмрука си с камъка вътре. Без да откъсва поглед от очите му, го хвърли на дъската. Блесна светкавица. Камъкът изтрополи върху дъската и се търкулна отвъд позлатения кръг. В далечината изтрещя гръм.