Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Ти си убиецът на Латея.
Не беше въпрос, по-скоро укор и присъда. Макар да бе спокоен поради непобедимостта си, Оба застана нащрек. Все пак онази Латея, от която се бе страхувал цял живот, се оказа не чак толкова забележителна, колкото си я беше представял.
Но Латея не можеше да се сравнява с тази жена — ни най-малко.
Вместо да отвърне на обвинението, Оба на свой ред зададе въпрос.
— Какво е дупка в света?
Онази се усмихна и протегна ръка.
— Защо не седнеш, ще пийнем чай.
Оба не бързаше. Има време да приключи с тази жена — в това беше сигурен. Защо да пришпорва нещата. Донякъде съжаляваше, че избърза с Латея, преди да успее да изтръгне всички отговори от нея. Станалото — станало, както обичаше да казва.
Но сега Алтея ще отговори на всичките му въпроси. С нея няма да бърза. Тя ще го научи на много нови неща, преди да приключи с нея. Ще извлече максималното от тъй дълго предвкусваното удоволствие, няма закъде да бърза. Внимателно се отпусна на стола. На ниската масичка между двамата имаше чайник, но не и втора чаша.
— О, съжалявам — рече тя, забелязала търсещия му поглед.
— Би ли отишъл до шкафа да си вземеш чаша?
— Ти си домакинята, защо не отидеш да ми донесеш?
Фините пръсти на жената се плъзнаха по спираловидните краища на подлакътниците на стола.
— Опасявам се, че не бих могла. Саката съм. Не мога да ходя. Мога само да влача безполезните си крака по пода и да върша някои най-елементарни неща.
Оба я погледна, не знаеше дали да и вярва. Жената се потеше обилно — сигурен знак за нещо. Сто процента е ужасена от присъствието на човека, оказал се достатъчно могъщ, за да сложи край на сестра и. А дали не се опитва да го разсее, надявайки се да му се нахвърли веднага, щом той и обърне гръб.
Алтея повдигна леко ръба на полата си, за да му покаже коленете си и малко над тях. Той се наведе да ги огледа по-добре. Краката и бяха обезобразени и съсухрени. Сякаш бяха умрели преди векове, а още не бяха погребани. Гледката му хареса.
Алтея повдигна вежда.
— Както вече споменах, саката съм.
— Какво е станало?
— Баща ти се погрижи.
Е, и това, ако не е нещо!
Оба за пръв път усети осезаема връзка с баща си.
Сутринта беше тежка и изтощителна, така че има право да изпие чаша чай на спокойствие. Всъщност идеята никак не е лоша. И бездруго възнамеряваше да създаде доста работа на тази жена. Отиде до шкафа и взе най-голямата чаша, която откри на полицата. Когато я остави на масичката, Алтея я наля догоре с тъмен гъст чай.
— Специален е — обясни тя в отговор на намръщеното му лице. — В блатото човек понякога се чувства ужасно, много е горещо и влажно. Напитката ще ти прочисти главата и ще те освободи от товара на тежката сутрин, която прекара. Освен това ще се изпотиш и уморените ти след дългото ходене мускули ще се отпуснат.
Вярно, след тази ужасна сутрин главата му щеше да се пръсне. Дрехите му вече бяха изсъхнали, от кръвта не бе останала и следа. Каза си, че сигурно все пак някак си е усетила, че е прекарал тежки часове сред блатото. Кой знае на какво е способна тази жена. Но Оба беше спокоен. Нали е непобедим, смъртта на Латея го доказваше.
— И чаят ти ще ми помогне за всичко това?
— О, да, много е тонизиращ. Лекува всякакви проблеми. Ще се убедиш сам.
Оба видя, че тя пие същата гъста тъмна течност. И определено се потеше, така че явно не го лъжеше. Алтея допи чашата си и си наля нова.
Вдигна тост.
— За сладкия живот, докато го имаме!
Тостът му се стори странен. Прозвуча му така, сякаш жената предусеща, че краят и наближава.
— За живота! — Оба вдигна чашата си да се чукнат. — До като го имаме!
Отпи голяма глътка от тъмната течност. Почти веднага разпозна вкуса и лицето му се сгърчи в гримаса. Беше онова, което изобразяваше символа на квадратната дъска — планинска трескавична роза. Беше се научил да разпознава стипчивия вкус от времето, когато Латея стриваше по едно цветче и го прибавяше към лекарството му.
— До дъно — обади се домакинята. Дишаше тежко. Отпи няколко големи глътки. — Както ти казах, ще реши много проблеми. — Пресуши чашата си.
Оба знаеше, че Латея, въпреки злата си природа, понякога забъркваше лекове за болните. Беше се случвало, докато я чака да приготви поръчаното от майка му, да стрива цветчета от трескавична роза и да прибавя прахчето в отварите за други хора. Самата Алтея изпи пред него цяла чаша. Явно имаше доверие на отвратителната на вкус билка. От влагата му се виеше свят. Въпреки стипчивостта отпи още глътка, с надеждата не само да проясни мислите му, но и да успокои пламналите му мускули.
— Имам няколко въпроса.