Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Тази къща, почти невидима под гъстата мрежа от мъх и лиани, явно беше домът на чародейката. Кой друг би проявил глупостта да живее на подобно отвратително място.
Оба запристъпва на пръсти по пътеката, изкачи се по задната стълба и се озова на тясна веранда. Над нея бе надвиснал покрив, поддържан от дебели дървени колони. От по-широкото предно стълбище тръгваше добре отъпкана пътека — без съмнение това бе пътят, по който посетителите свенливо приближаваха дома на чародейката с молба да им гледа.
Извън себе си от ярост и без никакво намерение да се прави на любезен и да чука, Оба блъсна вратата. В огнището гореше малък огън. Прозорчетата бяха само две и пламъкът не смогваше да даде достатъчно светлина, та помещението беше по-скоро мрачно. Целите стени бяха отрупани с някакви глупави фигурки, предимно на животни, някои необработени, други боядисани, трети позлатени. Беше доста далеч от вкуса на Оба. Мебелировката бе по-добра от тази в дома му, но му се стори далеч не толкова уютна като това, с което вече беше свикнал.
Край камината на красив дървен стол — най-изящният от всички мебели — седеше жена с огромни тъмни очи. Приличаше на кралица, възкачила се на трона си. Гледаше го над ръба на чашата си, докато отпиваше. Макар дългата и златиста коса да изглеждаше по-различно и да нямаше онези сурови и студени черти, Оба я позна. Ако човек се вгледа внимателно в очите и, няма начин да сбърка. Това беше сестрата на Латея.
Очи. Тази дума присъстваше в един от списъците, които съхраняваше в главата си.
— Аз съм Алтея — рече тя, щом отдели чашата от устните си. Гласът и не приличаше на сестриния и. В него се долавяха същите нотки на властност, но нямаше и следа от високомерието и надутостта на Латея. Не стана от стола. — Смея да твърдя, че идваш доста по-рано, отколкото те очаквах.
За да избегне всяка потенциална заплаха, Оба пропусна думите и покрай ушите си и се отправи директно към задните стаи, първо към онази, в която му се мярна работна маса. Кловис беше споменал, че Алтея има съпруг, Фридрих. Пък и нали видя с очите си следи от мъжки обувки в калта. Върху плота лежаха прилежно подредени длета, ножове и чукове — все потенциални смъртоносни оръжия, в случай че попаднат в подходящи ръце. Изглежда, някой съзнателно беше прекъснал работата си, оставяйки работното си място в изряден вид.
— Мъжът ми замина за Двореца — провикна се тя от стола си. — Сами сме.
Все пак Оба реши да се увери с очите си и погледна и в спалнята. Беше празна. Жената казваше истината. Като се изключи тропотенето на дъжда по покрива, в къщата бе тихо. Двамата наистина бяха сами.
Убедил се, че нищо няма да прекъсва срещата им, Оба се върна в дневната. Жената го чакаше. В израза на лицето и нямаше нито веселост, нито сърдитост, нито тревога. Оба си каза, че ако и е останал поне малко мозък, би трябвало поне да се притесни. Видя му се някак вяла, може би сънена. Това отвратително блато с горещ и влажен въздух сигурно успиваше.
На земята близо до стола беше оставена квадратна дъска с изящен позлатен символ отгоре. Напомни му на нещо, което бе отбелязал в списъците си. Край дъската имаше купчина тъмни гладки камъчета. В краката на жената се виждаше голяма червена възглавница със златни орнаменти.
Оба застина на място, внезапно осъзнал връзката на една думите в списъците му със символа, изрисуван на дъска — символът му напомняше за изсушен цвят от планинска трескавична роза — една от билките, която Латея прибавяше към лековете му. Повечето от другите субстанции обикновено бяха стрити на прах. Не и тази билка. Тя счукваше по едно цветче точно преди да го прибави към лекарството му. Подобно зловещо съвпадение не би могло да е друго, освен предупредителен знак за опасност. Явно беше прав: тази чародейка сигурно е точно толкова опасна, колкото бе предполагал.
Свил юмруци, Оба се надвеси над жената и я изгледа застрашително.
— Добри духове! — прошепна тя. — Надявах се никога повече да не видя тези очи.
— Какви очи?
— Очите на Мрачния Рал. — В гласа и се долавяше далечна нотка на безнадеждност, примесена със съжаление, а може би дори с ужас.
— Очите на Мрачния Рал. — Оба се ухили широко. — Много великодушно от твоя страна, че го спомена.
Тя дори не понечи да се усмихне.
— Не беше комплимент.
Усмивката му угасна.
Не се изненада много от факта, че тя разпозна в него сина на Мрачния Рал. Нали е чародейка, а на всичко отгоре и сестра на Латея. Кой знае какви и ги е надрънкала онази досадна жена от вечния си дом в света на мъртвите.