Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Замислете се над следните неща:
1) „хляб и зрелища“;
2) премахването на „сиромашката клетва“ по време на първия мандат на Франклин Рузвелт;
3) минаването в по-горен клас в обществените училища на принципа „връстници“.
Тези три условия произтичат едно от друго. Премахването на „сиромашката клетва“ като условие за обществена благотворителност създаде възможност обичайните неудачници, некадърници от всякакъв вид, хора, които не могат да си изкарват прехраната и които не искат — всички до един да имат същото право на глас в управлението на държавата, в събирането на данъци и харченето им, както например Томас Едисон и Томас Джеферсън, Андрю Карнеги и Андрю Джаксън. В резултат на груповото преминаване на всички връстници в по-горен клас избирателното право започна да се упражнява от неграмотни некадърници. А „хляб и зрелища“ неизменно е онова, което се случва на всяка демокрация, поела по този път; неограниченото харчене за „социални“ програми в крайна сметка води до национален банкрут, който исторически винаги е следван от диктатура.
На мене ми се струва, че тези три неща са ключовите грешки, унищожили най-добрата култура по онова време във всички известни истории. О, имаше и други неща — например стачките на обществените служители. Баща ми беше още жив, когато това се превърна в проблем. Татко рече мрачно:
— Има едно готово решение за всеки, на когото държавата му плаща и според когото не му плаща достатъчно: може да си подаде оставката и да започне да си изкарва прехраната с труд. Това важи с еднаква сила за конгресмени, „клиенти“ на социалните служби, учители, генерали, събирачи на боклук и съдии.
И, разбира се, целият XX век от 1917 година нататък беше помрачен от зловредната глупост „марксизъм“.
Но марксистите нямаше и не биха могли да придобият чак толкова голямо влияние, ако американците не бяха започнали да губят онзи твърд здрав разум, помогнал им да завоюват цял континент. През шейсетте години всеки приказваше за „правата“ си и никой — за задълженията си, а патриотизмът беше тема за шегички.
Не вярвам, че Маркс, или онзи фишек „възрожденец“, дето стана „Първият пророк“, щяха да навредят толкова на страната, ако народът не беше изкукал.
„Но всеки има право на свое мнение!“
Може би. Всеки — всички до един — си имаше собствено мнение за всичко, независимо колко е тъпо.
По два въпроса превъзхождащото мнозинство от хората смятаха собственото си мнение за абсолютна истина и искрено вярваха, че всеки, който не е съгласен с тях, е неморален, скандален, грешен, богохулник, оскърбител, непоносим, тъп, откачен, съд за него, предател, действащ срещу интересите на обществото, загубен и непристоен.
Тези два въпроса бяха сексът и религията.
На въпросите за секса и религията всеки американски гражданин знаеше Единствения верен отговор, съобщен му чрез Откровение лично от Господ.
При такова разнообразие на мнения няма как повечето от тях да не са били погрешни. Ала щом ставаше реч за тези два въпроса, то разумът нямаше думата.
„Но религиозните убеждения на другите трябва да се уважават.“ Ама защо, за Бога? Тъпото си е тъпо — вярата не го прави умно.
Спомням си обещанието на един кандидат от президентската кампания през 1976 г. — обещание, което за мене е показателно за това, докъде беше стигнал упадъкът на американския разум:
— Ще продължаваме да прокарваме тази линия, докато всички граждани на Америка започнат да получават доходи над средните.
Никой не се засмя.
Когато се преместих в Албъкърки, си опростих живота в няколко отношения. Опростих холдингите си и ги разделих на три консервативни управления в Торонто, Ню Йорк и Цюрих. Написах ново завещание, като изброих няколко сантиментални наследства, но по-голямата част, над деветдесет и пет процента, завещах на Фондацията „Хауард“.
Защо? Решението взех в резултат на дълги-дълги среднощни размишления. Имах далеч повече пари, отколкото можех да похарча — остави се, ами че аз не можех да похарча дори дохода, който ми носеха! Да го оставя на децата? Те вече не бяха деца и никой от тях нямаше нужда от това — а всеки беше получил не само премии от „Хауард“, но и началния капитал, който ние с Брайън бяхме уредили за всеки от тях.
Първоначалният капитал беше дошъл от фондация „Айра Хауард“. Реших да изпратя натрупаното богатство обратно във фондация „Айра Хауард“. Изглеждаше ми уместно.
Купих модерен апартамент близо до университета между Сентрал авеню и булевард „Ломас“, записах се на курс по педагогика в университета — не че имах сериозни намерения да уча, а за да намеря начин да присъствам в университета. В едно университетско градче има всякакви поводи да се събираш с хора кинопрожекции, пиеси, открити лекции, танци, клубове. Докторатите са за университета нещо толкова обичайно, колкото и бълхите — за кучето, но въпреки това докторската степен е съюзната карта, която ти осигурява достъп до много места.