Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Има ли диаманти на Луната?
— После ще ти кажем. Ела за секунда — той ме поведе встрани от събралата се във фоайето тълпа и ме вкара в един страничен коридор до бръснарницата.
— Мамче — рече ми, — ако искаш, имам достатъчно мои хора, за да те вкарам в блокхауза.
— Оттам ли се вижда най-добре?
— Не, вероятно най-зле. На мене ще ми е горещо като на булка през юни, защото климатикът хич не го бива. Но там е най-безопасно и там ще са големите клечки. Разни гостуващи крале, партийни лидери, шефове на мафията…
— Удроу, откъде се вижда най-добре? Не ти говоря за безопасност.
— Аз бих се качил на планината Шейен. Там пред зоопарка има голям павиран паркинг. Ела да се върнем във фоайето искам да ти покажа нещо.
Върху един гигантски (метър и двайсет) глобус, от който, щом го видях, ми потекоха лигите, Удроу ми показа проекто-пътя на „Пионер“.
— Защо няма да излети право нагоре?
— Не става така. Първо ще полети на изток и ще се възползва от земното въртене… и ще разтовари всичкия баласт. Най-долната секция, най-голямата, номер пет, ще падне в Канзас.
— Ами ако падне върху Прерийната магистрала?
— Ще се запиша в Чуждестранния легион… веднага след Боб Костър и господин Фъргюсън. Честно, не може, мамо. Ние излитаме оттук, на осемдесет километра южно от шосето, а тя ще падне тук, край Додж сити — над сто и петдесет километра южно от него.
— Ами Додж сити?
— Там има един дребосък с едно копче, нает единствено за да натисне това копче и да приземи секция номер пет в открито поле. Ако сбърка нещо, ще го вържат на някое дърво и ще пуснат дивите кучета да го разкъсат. Не се тревожи, майче. Секция четири ще падне тук, до брега на Южна Каролина. Секция три ще падне в Атлантическия океан на север от най-тясното място, където носът на Северна Америка се протяга към издутото на Африка. Ако падне твърде далече, ще чуем някои интересни псувни на африкаанс. Секция едно… о, точно за нея е зорът. Ако имаме късмет, ще кацне на Луната. Ако Боб Костър е сбъркал нещо… ами хайде обратно!
За никого няма да е нищо ново, че „Пионер“ излетя по план и че капитан Лесли Лекроа кацна на Луната и се върна жив и здрав. Аз го гледах от планината Шейен, от паркинга пред зоопарка. Оттам се откриваше такава прекрасна гледка чак до хоризонта, че ми се струваше, че ако се изправя на пръсти, ще видя Канзас сити.
Радвам се, че успях да видя една от големите ракети, докато още ги използваха — не знам на някоя планета във всичките патрулирани вселени все още използват големи ракети — много са скъпи, много материал хабят и са много опасни.
Ала колко са величествени!
Когато стигнах горе, тъкмо се смрачаваше. На изток изгряваше пълната луна. „Пионер“ беше на единайсет километра оттам, но се виждаше като на длан и се извисяваше гордо, окъпан в светлината на прожекторите.
Погледнах си хроното, после към блокхауза през бинокъла. От върха му изригна бял пламък — точно навреме.
Нов проблясък се разсипа в червено-зелена огнена топка. Пет минути.
Тези пет минути се проточиха поне половин час. Бях започнала да си мисля, че ще отменят изстрелването — и ме обзе непоносима скръб.
Бял пламък изригна от основата на кораба и бавно, тромаво той се отлепи от площадката… и се заиздига все по-бързо и по-бързо, и по-бързо и целият пейзаж — на километри и километри наоколо — изведнъж се окъпа в ярка светлина!
Нагоре, нагоре и все по-нагоре — до явния си зенит — а после свърна на запад и ми се стори, че пада върху нас…
… а след това светлината вече не беше толкова ярка и виждахме, че това „слънце“ над нас се движи на изток… беше движеща се ярка звезда. То като че ли се пропука и един глас каза по радиото:
— Секция пет се отдели.
Спомних си, че трябва да дишам.
И тогава звукът стигна до нас. Колко секунди трябват на звука, за да измине единайсет километра? Аз съм забравила, пък и без това през онази нощ не бяха пуснали от обикновените секунди.
Беше „бял“ шум, почти непоносим, макар и от такова разстояние. Ехтеше ли, ехтеше… най-накрая вихърът ни връхлетя, вдигна поли и взе да събаря столове. Някой падна, изпсува и извика:
— Ще ги осъдя!
Човекът беше на път към Луната. Първата му стъпка към неговия Единствен дом…
Джордж умря през 1971 г. Доживя да види как всички пари се върнаха до цент, космическият катапулт на Пайкс пийк — в действие, Луна сити — процъфтяващ концерн с над шестстотин жители, повече от сто от които жени, които родиха там и бебета; а „Хариман индъстрийз“ — по-богати от всякога. Мисля, че беше щастлив. Знам, че още ми липсва.