Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Мадам, това харесва ли ви?
Идеше ми да повърна.
— Е, ако не измислим нищо по-добро…
— Ако можем да ви намерим такъв клиент, ще го запазим и ще го предоставим на ваше разположение. Междувременно трябва да ви открием друга мишена и да не ви оставяме сред нас без истинско достойнство, сякаш сте гола.
Това се случи преди седмица и започнах съвсем лекичко да усещам, че ако бързо-бързо не си намеря клиент за унищожаване от техния списък… ако скоро не пролея кръв, как биха могли да ми имат доверие, че няма да ги предам на прокторите на Върховния епископ?
Щеше ми се по време на мисията за Корпуса на времето в Япония през трийсетте години да бях проверила слуховете за онази жена, дето може да съм била и аз. Ако си бях доказала, че наистина съм била утроена през 1937–1938 г., тогава тук и сега щях да спя по-спокойно, тъй като третата примка тепърва щеше да предстои по личната ми времева линия… което щеше да е доказателство, че ще се измъкна от тази пълна бъркотия, все още способна да дишам…
Точно в това е номерът: да не спираш да дишаш. Нали така, Пиксел? Пиксел? Пиксел! Ох, по дяволите!
Промени: през 1972 г. принцеса Поли умря в съня си — според мене сърцето й беше отказало, но не се съгласих да й направят аутопсия. Тя беше мъничка стара дама, преживяла дълъг и, мисля, общо взето щастлив живот. Помолих се на Бубастис да бъде нащрек когато във Вечните мишеловни полета пристигне мъничка черно-бяла котка, която никога никого не беше одраскала или ухапала без основателна причина и която бе имала нещастието да роди само едно котенце — с Цезарово сечение, а котенцето така и не отвори очички. После я стерилизирахме, защото докторът каза, че никога не би могла да има нормално потомство и не може да рискува с втора бременност.
Не си взех друго коте. През 1972 г. бях на деветдесет години (макар че си признавах само петдесет и девет от тях… и направо се съдирах — упражнения, диети, стойка, козметика, дрехи за да изглеждам на четирийсет). Но всъщност си бях на деветдесет и беше напълно възможно дори котето да ме надживее. Реших да не рискувам.
Преместих се в Албъкърки, защото там не ме преследваха никакви призраци. Канзас сити гъмжеше от призраците на моето минало — и тъжни, и щастливи. Предпочитах да не минавам постоянно покрай места като старата ни къща на булевард „Бентън“ и мястото, където някога беше старата ни фермерска къща в южните квартали — колчем минех покрай някое такова място, мрачното „днес“ засенчваше щастливото „вчера“.
Предпочитах да си спомням Централната гимназия такава, каквато беше, докато децата ми учеха там. По онова време според оценките на абитуриентите тя се класираше като най-доброто средно училище в западните щати, където обучението се равняваше на обучението в най-добрите подготвителни училища като „Гротън“ или „Лорънсвил“ — а не такава, каквато беше станала: забавачница за преждевременно развити хлапешници, място, където полицейските коли се събираха всеки следобед, за да прекратяват побои, конфискуват ножове и тарашат „учениците“ за наркотици — „гимназия“, където половината от учениците не е трябвало да ги допускат да завършат и основно образование, защото не умееха нито да четат, нито да пишат достатъчно добре, за да се справят с външния свят.
В Албъкърки нямаше призраци; никога не бях живяла там, никое от децата ми не живееше там, нито пък от внуците ми. (Правнуците? Е, може би.) Албъкърки имаше късмета (от моя гледна точка) подвижното шосе 66 да го заобикаля отдалече. Старото павирано шосе, номерирано с 66, което някога бяха наричали „главната улица на Америка“, навремето минаваше направо през Албъкърки, но крайпътният град Шосе 66 се намираше на километри южно от него — нито се виждаше, нито се чуваше.
Освен това предпочетох Албъкърки, защото и много от болестите на Смахнатите години го бяха заобиколили отдалече. Въпреки че беше малък — 180 000 души — и ставаше все по-малък заради крайпътния град южно от него, той продължаваше да съхранява онази сладка атмосфера на малките градове, толкова обичайна в началото на XX век и толкова оскъдна в края му. Там се намираха основните сгради и общежития на университета на Ню Мексико… училище, благословено с директор, неподдал се на глупостите на шейсетте години.
Някои от тамошните студенти вдигнаха бунт само веднъж; доктор Макинтош ги изрита и се оплака в столицата на щата Санта Фе. Беше казал на настоятелството и на законодателните органи, че на територията на университета ще цари ред и цивилизовано поведение, докато той отговаря за него. А ако не им стиска да го подкрепят, ще напусне веднага, а те да си наемат някой мухльо мазохист, на когото му харесва да управлява лудница. Подкрепиха го.