Диамантената колесница

Наоколо нямаше жива душа.

На разстояние се белееше дворецът на новобогаташа Цурумаки, съвсем наблизо лъщеше обрасло в лилии езерце — неизразимо прекрасно на лунна светлина: с изкуствено островче, кукленски мостчета и набола четина от папур по бреговете. Оттам се носеше меланхолично квакане. В черната повърхност като сребърни нишки се отразяваха звездите.

Особено красив му се видя кацналият досами водата павилион с извити нагоре сякаш готови за полет краища на покрива. Над безтегловната куличка стърчеше неподвижен ветропоказател във вид на фантастична птица.

Смаяният Ераст Петрович тръгна, озъртайки се, по брега. Какви бяха тия чудеса? Та нали някой бе отворил, а после и затворил портата? Някой бе спасил среднощния търсач на приключения от неизбежна гибел?

И чак когато павилионът и езерцето останаха зад гърба му, Фандорин се сети да погледне към самия дворец.

Терасата на втория етаж на елегантната сграда, построена в стила на богаташките къщи по Шанз-Елизе, гледаше към езерцето и на тая тераса зад балюстрадата бе застанал някой, който махаше на неканения гост с ръка — някой с дълъг халат и с пискюлест фес на главата.

По тоя фес Ераст Петрович се досети, че беше лично стопанинът на имението. Като разбра, че най-сетне е забелязан, Дон Цурумаки направи гостоприемен жест: един вид, заповядайте.

Нямаше мърдане — не идеше да хукне да бяга. Титулярният съветник изруга наум, поклони се учтиво и се упъти към входа. Гъвкавият ум на Ераст Петрович заработи с надеждата да открие поне донякъде правдоподобно обяснение на скандалните действия.

— Добре дошли, млади помощнико на моя приятел Доронин! — избоботи отгоре плътният бас на стопанина. — Вратата е отворена. Влизайте и се качвайте, аз съм горе!

— Б-благодаря ви — тъжно откликна Фандорин.

Той прекоси полутъмния салон, където по време на Ергенския бал гърмеше оркестърът и многокракият канкан замяташе поли, и тръгна по стълбите нагоре, сякаш се качваше на ешафод.

Какво да прави? Да се покае? Да лъже? Ама какво да лъже… Руски вицеконсул търти да бяга от градината на британския агент. Ситуацията е напълно недвусмислена — един шпионин шпионира друг…

Но Фандорин още не бе оценил напълно мащабите на сполетялото го бедствие.

Когато излезе на каменната тераса, той видя прекрасно сервирана маса, на която имаше шунки, колбаси, плодове, бонбони и цяла батарея ликьори, в сребърните свещници стърчаха свещи, останали незапалени вероятно поради ярката луна. Масата — добре, но пред перилата се кипреше върху желязна тринога мощен телескоп и фунията му изобщо не гледаше към звездите, ами към къщата на Булкокс!

Видял ли ме е, или не? Тая мисъл накара Ераст Петрович да замръзне на място. Тоест грешка: какво точно е видял Цурумаки — само бягството му през градината или?…

— Защо спряхте? — тръгна насреща му Дон, пуфтейки с черна лула. — Дали не бихте искали да хапнем? Обожавам да хапвам сам нощем. Без вилици, без пръчици — просто с ръце. — Той показа лъщящи от мазнина и оцапани с шоколад пръсти. — Да де, свинщина, но кълна ви се, това е любимото ми време. Душата се наслаждава на звездите, тялото — на разни вкусотии. Вземете си яребичка, тая сутрин още е летяла над полята. А имам и стриди, съвсем пресни. Заповядайте.