През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Така. И какво направи после?
— Отидохме с кучето до мястото, където лежеше конят. Доян намери следите ти и ме заведе до реката. Ясно беше, че са те прехвърлили през водата. Другите смятаха, че първо трябва да се върна в Лисан, за да мина на другия бряг по моста. Но нямах време за това, тъй като вече се свечеряваше. Съблякох се, навих дрехите си около главата, сложих върху тях оръжията си и поех към другия бряг сам с кучето.
— И намерихте ли веднага отново следата?
— Да, сихди. Продължихме по нея веднага, щом се облякох — и ето ни тук!
— Халеф, никога няма да забравя това.
— Замълчи, сихди! Ти би направил за мен повече!
— Какво каза англичанинът?
— Не можехме да разберем какво говори, но обикаляше нагоре-надолу като разярена пантера, която са хванали.
— Знае ли Неджир бей, че ме търсиш и че кучето е с теб?
— Не, той си беше тръгнал преди това.
— Срещна ли те някой?
— Никой. Доян ме преведе през една съвсем пуста местност.
— Къде е враният ми жребец?
— В двора на мелика. Поверих го на шейха.
— Тогава Рих е в добри ръце.
В този момент вън се чуха стъпки. Халеф взе пушката си, а Доян се приготви за скок. Успокоих и двамата, защото влезе Ингджа.
Като видя слугата и кучето, момичето учудено спря на входа.
— Не се страхувай — казах й аз. — Този човек и кучето са с мен.
— Как са дошли дотук?
— Търсили са ме, за да ме освободят.
— Значи искаш да ни напуснеш?
— Още не.
— Тогава нуждаеш ли се от застъпничеството на Рух’и кулян?
— Да. Все още ли искаш да ме заведеш?
— С удоволствие, ефенди. Ето донесох храна и нещо за пиене. Но няма да стигнат за двама души и за кучето.
Ингджа носеше голяма, пълна догоре тръстикова кошница. Със съдържанието й можеха да се нахранят петима души.
— Не се притеснявай, добро момиче! — отвърнах аз. — Ще стигне за всички. Ти и Мадана също трябва да си хапнете.
— Ходих, ние сме жени.
— Знам какво имаш предвид. Но в моята родина жената заема по-различно място, отколкото при вас. При нас те са украшението и гордостта на дома и на масата им се отрежда почетното място.
— О, ефенди, колко щастливи са вашите жени!
— Но са принудени да ядат с лопати! — намеси се Магданозката състрадателно.
— Това не са лопати, а малки, фини инструменти от хубав метал, с които се яде чудесно и много по-чисто, отколкото с пръсти. При нас този, който си цапа по време на ядене ръцете с храна, се смята за несръчен и нечист човек. Ще ви покажа как изглежда една такава лъжица.
Докато Ингджа разстилаше върху пода покривката, която бе донесла, и нареждаше върху нея храната, аз взех камата на Халеф и с нея изрязах от дирека едно доста голямо парче дърво, като започнах да дялкам от него лъжица. Скоро тя беше готова и когато показах как се яде с нея от паницата, двете простички жени останаха възхитени.
— Е, кажи сега, Мадана, може ли това малко нещо да се нарича кюрек?
— Не, ходих — призна тя. — Не е необходимо да имате толкова големи усти, както си мислех в началото.
— Ефенди, какво ще правиш с тази лъжица? — попита Ингджа.
— Ще я хвърля.
— О не, ходих! Не искаш ли да ми я подариш?
— Не е достатъчно хубава за теб. За Перлата на Шурд тя трябва да е от злато.
— Ефенди — каза тя, изчервявайки се, — за мен е хубава. По-хубава е, отколкото ако беше направена от алтън и гю-мюш, защото ти си я направил. Моля те, подари ми я за спомен, когато вече няма да си при нас.
— Задръж я тогава! Но утре с Мадана трябва да ми дойдете на гости в Лисан и ще ви дам още по-хубави.
— Кога ще тръгнеш оттук?
— Това ще определи Рух’и кулян. Но сега седнете! Хайде да започнем с вечерята.
Многократно трябваше да повторя тази молба, докато я изпълнят. До този момент Халеф не бе промълвил и дума, а само наблюдаваше хубавото момиче. Дребничкият ми слуга дълбоко въздъхна и каза на арабски:
— Имаш право, сихди!
— За какво?
— Дори и да бях паша, пак нямаше да й подхождам. Вземи я ти, сихди! Тя е по-хубава от всички, които съм виждал.
— Тук сигурно има някой младеж, когото тя обича.
— Попитай я!
— Не може, скъпи Хаджи Халеф. Това би било много неучтиво и нахално.
Ингджа сигурно беше забелязала, че става дума за нея. Затова й казах:
— Познаваш този човек отдавна.
— Как така, ефенди?
— Хаджи Халеф е слугата, за когото ти е разказвала Марах Дуримех. Всички други повярвали, че съм убит, само той се осмелил да тръгне по следите ми.
— Той е нисък, но верен и смел човек — каза момичето, като гледаше към него с одобрение.