През дивия Кюрдистан

— Да. Все още ли искаш да ме заведеш?

— С удоволствие, ефенди. Ето донесох храна и нещо за пиене. Но няма да стигнат за двама души и за кучето.

Ингджа носеше голяма, пълна догоре тръстикова кошница. Със съдържанието й можеха да се нахранят петима души.

— Не се притеснявай, добро момиче! — отвърнах аз. — Ще стигне за всички. Ти и Мадана също трябва да си хапнете.

— Ходих, ние сме жени.

— Знам какво имаш предвид. Но в моята родина жената заема по-различно място, отколкото при вас. При нас те са украшението и гордостта на дома и на масата им се отрежда почетното място.

— О, ефенди, колко щастливи са вашите жени!

— Но са принудени да ядат с лопати! — намеси се Магданозката състрадателно.

— Това не са лопати, а малки, фини инструменти от хубав метал, с които се яде чудесно и много по-чисто, отколкото с пръсти. При нас този, който си цапа по време на ядене ръцете с храна, се смята за несръчен и нечист човек. Ще ви покажа как изглежда една такава лъжица.

Докато Ингджа разстилаше върху пода покривката, която бе донесла, и нареждаше върху нея храната, аз взех камата на Халеф и с нея изрязах от дирека едно доста голямо парче дърво, като започнах да дялкам от него лъжица. Скоро тя беше готова и когато показах как се яде с нея от паницата, двете простички жени останаха възхитени.

— Е, кажи сега, Мадана, може ли това малко нещо да се нарича кюрек?

— Не, ходих — призна тя. — Не е необходимо да имате толкова големи усти, както си мислех в началото.

— Ефенди, какво ще правиш с тази лъжица? — попита Ингджа.

— Ще я хвърля.

— О не, ходих! Не искаш ли да ми я подариш?

— Не е достатъчно хубава за теб. За Перлата на Шурд тя трябва да е от злато.

— Ефенди — каза тя, изчервявайки се, — за мен е хубава. По-хубава е, отколкото ако беше направена от алтън и гю-мюш, защото ти си я направил. Моля те, подари ми я за спомен, когато вече няма да си при нас.

— Задръж я тогава! Но утре с Мадана трябва да ми дойдете на гости в Лисан и ще ви дам още по-хубави.

— Кога ще тръгнеш оттук?

— Това ще определи Рух’и кулян. Но сега седнете! Хайде да започнем с вечерята.

Многократно трябваше да повторя тази молба, докато я изпълнят. До този момент Халеф не бе промълвил и дума, а само наблюдаваше хубавото момиче. Дребничкият ми слуга дълбоко въздъхна и каза на арабски:

— Имаш право, сихди!

— За какво?

— Дори и да бях паша, пак нямаше да й подхождам. Вземи я ти, сихди! Тя е по-хубава от всички, които съм виждал.

— Тук сигурно има някой младеж, когото тя обича.

— Попитай я!

— Не може, скъпи Хаджи Халеф. Това би било много неучтиво и нахално.

Ингджа сигурно беше забелязала, че става дума за нея. Затова й казах:

— Познаваш този човек отдавна.

— Как така, ефенди?

— Хаджи Халеф е слугата, за когото ти е разказвала Марах Дуримех. Всички други повярвали, че съм убит, само той се осмелил да тръгне по следите ми.

— Той е нисък, но верен и смел човек — каза момичето, като гледаше към него с одобрение.