През дивия Кюрдистан

— Ти наистина ли си хекиминът ефенди от Франкистан?

— Да. Повярвай ми! Предполагах, че ти самата си Рух’и кулян и ще запазя тайната ти.

— Познавам твоя глас, но не мога да те видя.

— Какъв знак искаш да ти дам?

— Кажи ми, какво имаше турският хеким в амулета си, с който трябваше да прогони дявола на болестта?

— Умряла муха.

— Ефенди, ти си наистина! Кой ти показа пещерата?

— Ингджа, дъщерята на Неджир бей. Тя е вън и ме чака.

— Направи още четири крачки напред! Закрачих и усетих как една ръка ме хвана и придърпа към странична ниша, където изминахме още известно разстояние.

— Сега почакай! Ще запаля свещ.

Миг по-късно свещта блесна и видях пред себе си Марах Дуримех, увита в дълга дреха. Лицето й излъчваше достойнство. И сега белите й плитки висяха почти до земята. Тя ме освети.

— Да, наистина си ти, ефенди! Благодаря ти, че дойде. Но на никого не бива да казваш кой е духът на пещерата!

— Ще мълча.

— Какво те води при мен?

— Халданите са изправени пред голяма беда, която може би само ти можеш да предотвратиш. Имаш ли време да ме изслушаш?

— Да. Ела и седни!

Наблизо имаше дълъг тесен камък, върху който спокойно можеха да седнат двама души. Изглежда, той беше мястото за почивка на духа на пещерата. Седнахме върху него един до друг, а свещта беше закрепена на ръба на камъка. Тогава старицата загрижено каза:

— Думите ти предвещават нещастие. Говори, ефенди!

— Знаеш ли вече, че меликът на Лисан е нападнал и пленил бея на Гумри?

— Пресвета майко, истина ли е това? — извика тя, видимо уплашена.

— Да. Аз самият бях на гости при бея и също бях пленен.

— Нищо не знам за това, нито дума. През последните дни бях в Хешат и Биридше и се върнах едва днес през планините.

— Беруарските кюрди са пред Лисан, за да започнат утре битката.

— О, вие, глупци, които обичате омразата и ненавиждате любовта! Пак ли трябва реката да почервенее от кръв, а страната — от светлината на пламъците? Разказвай, ходих, разказвай! Моята сила е по-голяма, отколкото ти си мислиш. Може би все още не е твърде късно.

Подчиних се на искането й, а тя ме слушаше със затаен дъх. Имах усещането, че до мен седи смъртта, и все пак може би от тази тайнствена старица зависеше животът на стотици хора. Нищо в тялото й не помръдваше и нито една гънка на дрехата й не потрепваше. Но веднага, щом свърших, тя стана.

— Ефенди, все още има време. Ще ми помогнеш ли?

— С удоволствие.

— Трябва да ми разкажеш и за себе си, но не сега, а утре. Имаме по-важна работа. Досега духът на пещерата беше ням. Още никой не го е чувал да говори. Днес обаче ще говори, днес трябва да говори! Иди при Ингджа. Нека тя те заведе в Лисан.

Меликът, Кадир бей и раисът на Шурд веднага да дойдат при Рух’и кулян.

— Ще се подчинят ли?

— Трябва да се подчинят, повярвай ми.