През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Не знам как да намеря Неджир бей.
— Ефенди, друг може и да не успее да го намери, но ти ще го направиш. Познавам те. Той също трябва да дойде, с другите — или по-късно от тях, няма значение, но до сутринта искам да се появи. Ще чакам.
— Ако ме питат от кого съм получил това нареждане, да им отговарям ли от Рух’и кулян и нито дума повече. Правилно ли е това?
— Да. Засега предводителите не бива да знаят кой всъщност е духът на пещерата.
— Трябва ли и аз да се върна тук?
— Можеш да ги придружиш, но не бива да влизаш с тях в пещерата. Това, което ще им кажа, засяга само тях. Кажи им веднага да влязат в пещерата и да вървят, докато стигнат до едно осветено помещение.
— Можеш ли да ми помогнеш да получа обратно всичко, което ми бе отнето? — попитах аз.
— Да. Не се притеснявай. Сега върви! Утре ще се видим отново и тогава ще можеш да говориш с Марах Дуримех колкото желаеш.
Тръгнах и намерих Ингджа на същото място, на което я бях оставил.
— Много се забави, ходих — каза тя.
— Затова пък сега трябва да побързаме.
— Почакай, докато свещта отново се запали. Иначе няма да знаеш, дали молбата ти ще бъде изпълнена.
— Ще бъде. Духът ми го каза.
— О, господарю, ти си чул гласа му.
— Чух го. Той дълго говори с мен.
— Досега това никога не се е случвало. Ти сигурно си някой много прочут ефенди!
— Духът не преценява хората по положението им.
— А може би си го и видял?
— Лице в лице.
— Ходих, ти ме плашиш! Как изглеждаше?
— Такива неща не се разкриват. Ела, хайде да ме водиш! Трябва бързо да стигна до Лисан.
— Какво ще стане тогава с Мадана, която те чака?
— Първо ще ме заведеш до верния път, а после ще се върнеш да й кажеш повече да не ме чака. Утре ще дойда в Шурд.
— А какво да каже на баща ми, когато я попита къде си?
— Мадана да му съобщи, че Наджир бей веднага трябва да отиде при духа на пещерата. Ако ти срещнеш баща си, незабавно го прати горе в пещерата. Нека да отиде, каквито и други намерения да има. Ако раисът не се подчини моментално, с него е свършено.
— Ефенди, започва да ме дострашава. Да тръгваме! Отново взех каишката на Доян, а момичето хванах за ръката. Бързо се спуснахме надолу. Щом стигнахме до планинския хребет, вместо надясно тръгнахме наляво. Момичето познаваше местността и ме водеше толкова уверено, че след около четвърт час вече бяхме стигнали до пътя, свързващ Лисан и Шурд.
Спрях и казах:
— Знам пътя нататък. Трябва да се разделим. Като ме водеха насам, запомних добре пътеката. Благодаря ти, Ингджа. Утре отново ще се видим. Лека нощ!
— Лека нощ!
Ингджа хвана ръката ми и бързо я целуна. После се втурна в тъмнината на нощта като подплашена сърна. Една минута стоях неподвижно, а после тръгнах по пътя за Лисан, докато мислите ми се връщаха вдзад към Шурд.
Сигурно вече бях изминал половината път, когато чух конски тропот. Бързо свърнах встрани и се скрих зад един храст. Конникът скоро се приближи и префуча край мен. Беше раисът на Шурд. Той вече отминаваше, когато му извиках:
— Неджир бей! Ездачът спря коня си.
Развързах Доян, за да не му пречи ремъкът в случай, че ми е необходима помощта му, и после се приближих към раиса.
— Кой си? — попита той.
— Твоят пленник — отвърнах аз, хващайки коня му за юздата. Той се наведе напред и ме погледна. След това замахна към мен, но аз бях по-бърз и хванах юмрука му.
— Неджир бей, слушай внимателно какво ще ти кажа! Изпраща ме Рух’и кулян, веднага трябва да отидеш в пещерата.
— Лъжец! Кой те освободи?
— Ще се подчиниш ли на заповедта на духа или не?
— Ще те убия, куче!
Раисът бръкна със свободната си ръка в пояса, но в същото време внезапно му нанесох силен удар. Той загуби равновесие и излетя от седлото, описвайки широка дъга.
— Доян, дръж!
Кучето се хвърли върху великана, докато аз полагах усилия да успокоя коня му. Когато това ми се удаде, видях, че раисът лежи неподвижно на земята. Доян се беше надвесил над него и стискаше гърлото му със зъбите си.
— Неджир, само да мръднеш или извикаш, ще ти струва живота. Това куче е по-страшно от пантера. Ако направиш някое погрешно движение или кажеш и дума против волята ми, ще го накарам да те разкъса.
Той видя смъртната опасност и не посмя да окаже съпротива. Първо му взех оръжията — пушката и ножа. После го завързах с дебелия ремък на кучето така, както преди бяха вързали мен. След това го накарах да се изправи и го привързах за стремето на коня.
— Неджир бей, разреши ми да яхна коня! — подиграх му се аз. — Днес достатъчно си яздил. Напред!