През дивия Кюрдистан

— Да, всичко, което е научила в Амадие от твоя слуга. Тя ми нареди веднага щом чуя, че си дошъл по тези места, да отида до пещерата и помоля Рух’и кулян да те пази от нещастия. Но сега ти сам ще направиш това.

— Няма ли да дойдеш с мен в пещерата?

— Не. Щом ти ще влезеш вътре, мога да остана и отвън. Но не си ли гладен, ефенди? Мадана ми каза, че си й разрешил да изяде храната ти.

— Кой приготви това ястие?

— Тя самата. Татко лично й го поръча.

— А защо не го поръча у вас?

— Защото не трябваше да знаем, че крие пленник. Мъжът на Мадана е най-добрият му другар, затова й бе заповядано да те охранява.

— Къде са мъжете от селото ви?

— Край Лисан.

— Какво правят там?

— Не знам.

— Не можеш ли да разбереш?

— Вероятно ще мога. Но кажи, ходих, искаш ли да ядеш? Отговорих уклончиво.

— Отказах ястието, защото не съм свикнал да ям охлюви с чесън.

— О, ефенди, ще ти донеса нещо друго! След един час ще настъпи нощта. Ще побързам и ще взема от всичко, което имаме вкъщи.

Момичето стана, а аз го помолих:

— Питай също какво правят мъжете ви!

Ингджа тръгна и това стана тъкмо навреме, защото не бяха минали и десет минути, когато Мадана, която беше придружила момичето, се върна забързана.

— Трябва да те завържа! — извика тя. — Мъжът ми идва, изпратил го е Неджир бей. Не бива да узнае какво сме си говорили. Не ме издавай!

Мадана отново завърза ръцете ми, а после седна до входа. Старческото й набръчкано лице прие недостъпен, враждебен израз.

След няколко секунди вън се чу конски тропот. Пред колибата спря ездач, слезе от коня и влезе. Беше възрастен, сух мъж, който по външност напълно подхождаше на моята Магданозка. Това обаче едва ли се отнасяше и до нрава му. Той се приближи, без да поздрави, и провери дали съм завързан добре. Щом се увери, че всичко е наред, грубо се обърна към жена си:

— Излез вън и не подслушвай!

Старицата напусна колибата, без да каже нито дума, а той клекна срещу мен на пода. Наистина бях любопитен да чуя какво искаше да ми каже Магданозът, от чиито дрехи струеше познатото ми вече ухание на Мадана, само че още по-силно.

— Как се казваш? — попита той със заповеднически тон. Не му отговорих.

— Глух ли си? Искам да знам името ти?

Отново последва това, което музикантите наричат тапет.

— Ще отговориш ли?

Думите му бяха придружени с ритник в хълбока ми. Не можех да го хвана с ръце, но краката си можех да движа достатъчно, за да го запозная с мнението си по въпроса, без излишни теоретични обяснения. Сгънах вързаните си колена и ритнах мъжа на пода така, че излетя до стената. Явно вокалите му бяха доста здрави, защото първо се огледа на всички страни, а после, сякаш нищо му нямаше, каза:

— Повече не се опитвай да го правиш!

— Разговаряй учтиво и аз ще ти отговоря по същия начин! — отвърнах аз.

— Кой си?

— Спестявай си подобни въпроси. Отдавна знаеш кой съм.