През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Какво търсиш в Лисан?
— Това не те засяга.
— Какво правеше при беруарските кюрди?
— Също не е твоя работа.
— Къде е враният ти кон?
— В сигурни ръце.
— Къде са вещите ти?
— Там, откъдето не можеш да ги вземеш.
— Богат ли си? Можеш ли да платиш откуп?
— Ела по-близо, ако искаш да си го вземеш. Запомни едно: аз съм ефенди, а ти си подчинен на твоя райс. Само аз имам право да задавам въпроси, а ти ще трябва да отговаряш. Не си мисли, че ще позволя да ме разпитваш!
Изглежда, той сметна за по-умно да последва съвета ми, защото след кратко размишление каза:
— Питай тогава.
— Къде е Неджир бей?
— Защо искаш да знаеш?
— Защото той заповяда да ме нападнат.
— Грешиш.
— Не лъжи!
— Наистина грешиш. Ти изобщо не знаеш къде се намираш!
— Наистина ли смяташ, че можеш да излъжеш един ефенди от Франкистан? Ако оттук се спусна към долината, ще стигна до Шурд. Вдясно е Лисан, вляво — Раола, а горе в планината е пещерата на Рух’и кулян.
Разбойникът не можа да прикрие изненадата си.
[#1 Прекъсване в музиката, пауза. — Бел. нем. изд.]
— Какво знаеш за духа на пещерата, чужденецо?
— Зная повече от теб, повече от всички, които живеят в тази долина.
Благодарение на Марах Дуримех отново бях господар на положението. Несторианецът явно не знаеше дали може вече да се освободи от задължението си.
— Кажи какво знаеш! — каза той.
— Пфу! Вие не заслужавате да чуете нищо за духа на пещерата. Какво искаш от мен. Защо ме нападнахте и пленихте?
— Първо искаме коня ти.
— Друго!
— Оръжията ти.
— Друго!
— И всичко, което носят със себе си твоите другари.
— Наистина си скромен!
— После ще те освободим.
— Вярваш ли? Аз не вярвам, защото вие искате много повече.
— Нищо повече от това да заповядаш на мелика от Лисан да не освобождава бея на Гумри.
— Да заповядам ли? Ти луд ли си, старче? Смяташ, че мога да заповядвам на бея на Лисан, и се осмеляваш да ми казваш какво да правя, ти, червеят, който ще размажа с крака!
— Ходих, не се карай!
— Не се карам, казвам истината. Засрами се! Говориш, че си християнин, а си по-подъл от крадец и разбойник. Навсякъде, където отида, ще разказвам, че халдейците са по-лоши от кюрдските бандити. Беруарите посрещнаха мен, християнина, много по-любезно. Несторианците от Шурд обаче ме нападнаха из засада и ограбиха.
— Нищо няма да разказваш, защото, ако не направиш това, което ти казвам, никога няма да бъдеш на свобода.
— Ще видим, защото меликът на Лисан ще поиска да ме пуснете.
— Не се страхуваме от него. Той не може да ни заповядва, а и още днес ще получим подкрепление. Ще направиш ли каквото ти казах?
— Никога!
— Тогава знай, че ще дойда чак утре. Няма да виждаш никой друг освен мен и пазачката си, която повече няма да ти дава храна. Гладът ще те направи по-покорен. И тъй като ме ритна, за наказание ще те лиша и от вода.
Той изсипа водата от паницата, махна презрително с ръка и излезе навън. Известно време чувах как заповеднически говори на жена си. Накрая се качи на коня и тръгна. Сега знаех защо ме бяха нападнали. Раисът на Шурд беше във война с кюрдите и аз като посредник трябваше да бъда обезвреден. Заедно с това искаха да се докопат и до имуществото ми. След известно време влезе Мадана.
— Той обиди ли те, ходих? — беше първият й въпрос.
— Да оставим това!
— Не му се сърди, ефенди! Раисът му е заповядал така. Мъжът ми беше много сърдит. Не бива да говоря с теб и да ти давам храна и вода.
— Кога пак ще се върне мъжът ти?
— Чак утре. Трябвало да отиде през нощта до Мурги.
— А междувременно ще идват ли тук други мъже?
— Не вярвам. Много малко хора знаят къде се намираш. Той ти изля водата. Ще отида до извора, да ти донеса друга.
Добрата Магданозка донесе вода, а също и вързоп борина, за да освети колибата. Тъкмо старицата сложи първия наръч в една ниша на стената, когато вън се чуха стъпки. За щастие още не бях развързан. Кой ли беше? Долавящото се учестено дишане сигурно беше на някое куче, което с всичка сила се дърпаше на каишката си — после долових кратък, остър звук, о, това ми беше познато, бях го чувал доста често.
— Доян! — извиках аз радостно.
Чу се силен лай и вик на човек, после кучето се втурна през вратата, събори храбрата Магданозка и се хвърли върху мен, виейки от радост. В следващия миг през вратата се подаде зловещата цев на пушка, а един глас попита:
— Сихди, вътре ли си?
— Да, Халеф.
— Опасно ли е?