Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Да ти е казал, че водата е студена? — запита Ивлин.
— Не. Преди това, струва ми се, каза, че е доста хладна, но…
— Ти си го убил — отсече Мелинда и впи поглед във Вик. — Халосал си го по главата и си го държал под водата.
— О, Мелинда! — възкликна Ивлин и отиде при нея. — Толкова си разстроена!
— Халосал си го по главата и си го удавил! — повтори по-високо Мелинда и се отскубна от ръцете на Ивлин. — Ще се обадя в болницата!
Фил я улови за ръката, но тя така рязко бе скочила, че се удари в хладилника.
— Мелинда, недей! Не сега!
— Вик го е убил, знам, че го е убил! — Мелинда изкрещя толкова силно, че всички съседи биха я чули, ако най-близките къщи не бяха на половин километър. — Той го е убил, пуснете ме! — Тя ожесточено се нахвърли върху Вик, който бе приближил. Хорас се опита да улови замахващата й ръка. — Ще им кажа да прегледат главата! — После внезапно притихна в ръцете на Фил и Хорас, надигнала разрошената си, къносана глава, затворила мокрите си очи.
— По-добре да я оставим да поспи тук, Вик — рече Ивлин. — Само за Трикси се безпокоя. Ще се оправите ли?
— Тя е у Питърсънови. Ще се оправим някак — отвърна Вик.
Хорас бе пуснал ръката на Мелинда и се отправи към Ивлин с уморена усмивка.
— Ще тръгваме, Ивлин, освен ако няма с какво още да ви помогнем.
— Като че ли няма, Хорас. Още две хапчета ще й дойдат добре, нали? — запита го тя тихо, готова да пусне два луминала в току-що приготвеното кафе. — Четвъртинки са.
— Разбира се — отвърна Хорас и се обърна към Вик. — Лека нощ, Вик. Ще ни се обадиш, нали? И — горе главата! — Той потупа Вик по рамото.
Въпреки че говореше съвсем тихо, Мелинда го чу и излязла от унеса си, кресна на Хорас:
— Горе главата ли? Горе главата? Неговата глава трябваше да е под водата, на дъното на тоя басейн!
— Мелинда!
— Мелинда, престани! — намеси се Фил. — Хайде, изпий това!
Мелинда не крещя повече, но измина цял час, докато успеят да я сложат да легне в стаята за гости на горния етаж.
Фил се обади в болницата „Сейнт Джоузеф“ в Уесли веднага щом Мелинда се успокои. Съобщиха му, че Чарлс де Лайл е мъртъв.
10
Тръгнаха си по обяд. Мелинда мълча през целия път до вкъщи. Не беше продумала, откак слезе от спалнята в единадесет часа. Клепачите и бяха подпухнали и още беше като замаяна от приспивателното. Не беше сложила червило и изопнатите й устни изглеждаха по-тънки от обикновено, както беше зареяла поглед през прозореца на колата.
Като я остави вкъщи и се преоблече с джинси и чиста риза, Вик отиде до Питърсънови да прибере Трикси. Прецени, че е редно да им каже какво се е случило. Иначе биха го взели за неестествено от негова страна.
Затова на алеята пред къщата, когато децата бяха достатъчно далеч, рече:
— Снощи се случи нещастие. Един човек се удави в басейна.
— О, господи! — ококори очи Катрин Питърсън.
— Кой? — попита Питърсън.
Отговори му. Изобщо не бяха чували за Де Лайл, но искаха да узнаят всички подробности — колко е годишен, какво е ял преди нещастието (Вик не можа да ги осведоми), колко дълго е бил във водата, докато го открият. Отвърна, че не е съвсем сигурен, но като излязъл от басейна, Де Лайл плувал от може би седем минути. Трябва да е получил мускулен спазъм. Питърсънови се съгласиха, че това е най-вероятното.
После двамата с Трикси си тръгнаха. Тя беше с най-официалните си дрехи, тъй като с Джени бяха ходили на неделно училище. Заразказва му за някакви пластмасови самолетчета, които се залепяли на гумичка, като ги изстреляш. Видяла ги у едни момчета в неделното училище и много й се приискало и на нея. Вик спря пред павилиона за вестници и й купи самолетче. Мислите му обаче бяха съвсем другаде. Не му излизаха от главата две неща — Уилсънови и въпросът на Фил сутринта. Второто го тормозеше повече. Леко смутен, Фил го бе попитал: „Да не би Мелинда да е влюбена в Де Лайл?“, и Вик му бе отвърнал: „Нищо не знам, Фил.“ Само толкова. Но всеки би могъл да си го помисли. През цялата вечер Мелинда несъмнено се бе държала като влюбена в Чарли и това, особено дуетът, който изсвириха на пианото, положително щеше да се запомни и коментира и да се свързва с предишните й любовни истории. Тормозеше го не чувството за вина или страх да не бъде разкрит, а остър, болезнен срам от въпроса на Фил. С Уилсънови нещата бяха по-мъгляви. Сутринта, докато си пиеха кафето и портокаловия сок, Ивлин беше подхвърлила:
— Чудно как Уилсънови нищо не са забелязали. Те си тръгнаха точно когато трябва да се е случило нещастието. Не си ли спомняш, Фил? — Но Фил не си спомняше.
Ивлин твърдеше, че Уилсънови си тръгвали, когато двете с Мелинда влезли в къщата за аспирин — нали Мелинда я болеше главата, — и че след минутка Дон се върнал за нещо, не си спомняше за какво, което жена му била забравила.