Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Въпросът беше: дали ако Дон е минал през поляната и е видял борбата в басейна, би се качил в колата си, без дума да каже? Не беше много вероятно. Ако не беше чудатият затворен характер на Дон, подобна мисъл едва ли изобщо би му минала през ум.
Завариха Мелинда да пие уиски с вода. Не каза и едно „здрасти“ и макар че Трикси и други сутрини беше виждала майка си разрошена и кисела, сега разбра, че се е случило нещо много по-лошо от обикновено. След като я изгледа продължително, тя отиде в стаята си да се преоблече, без нищо да попита.
Вик отиде в кухнята и приготви бъркани яйца със сирене за Мелинда. Поръси ги с малко червен пипер, защото понякога, когато не беше в настроение, тя ги харесваше така. После се върна в хола и приседна на дивана до нея.
— Ще хапнеш от яйцата, нали?
Тя не отвърна. Само отново отпи от чашата си.
— Сложил съм и червен пипер.
Той гребна от яйцата и поднесе вилицата към устата й.
— Върви по дяволите! — процеди Мелинда.
Трикси се върна, вече по панталон, със самолета в ръка.
— Какво има? — попита тя Вик.
— Чарли е мъртъв, ето какво! Удавен е! — изкрещя Мелинда и скочи от дивана. — Баща ти го уби, така да знаеш!
Трикси зяпна.
— Вярно ли е, татко?
— Не, Трикси — отвърна Вик.
— Но е умрял, така ли? — настояваше Трикси.
Вик изгледа намръщен Мелинда.
— Защо трябваше да казваш това? — Сърцето му се беше разтуптяло от гняв. — Защо, кажи, защо?
— На децата винаги трябва да се казва истината — дръзко отвърна Мелинда.
— Ама умрял ли е, татко? — отново попита Трикси.
— Да, удави се.
Трикси беше озадачена, но ни най-малко не му се видя опечалена от новината.
— Главата ли си е ударил?
— Не знам — рече Вик.
— Не, не си е ударил главата — намеси се Мелинда.
Трикси изгледа и двамата с широко отворени очи. После тихичко излезе навън да си играе.
Мелинда отиде в кухнята да си налее още уиски. Вик я чу да затваря вратата на барчето, после мина покрай него и влезе в стаята си.
Малко по-късно Вик изсипа бърканите яйца в мивката и пусна отгоре горещата вода. Чувствуваше се горе-долу като Трикси. Като че ли нещо му пречеше да изпита вина или ужас от извършеното. Сам се учудваше на себе си. Докато лежеше буден на дивана у Фил, очакваше да го връхлети страх, паника, чувство за вина, поне угризение. Вместо това осъзна, че се е унесъл в спомена за оня чудесен ден от детството, когато спечели първа награда в час по география за своя макет на ескимоско село, в който за иглута служеха половинки яйчени черупки, а за сняг стъклена вата. Без да си дава сметка, през цялото време се бе чувствувал абсолютно сигурен. Сигурен, че няма да бъде разкрит. А може би просто вярваше, че няма да се уплаши, ако го разкрият? Винаги реагираше с голямо закъснение — на телесна и душевна болка, изобщо на всичко. Понякога реакциите му закъсняваха цели седмици, тъй че доста се затрудняваше, докато се сети какво ги е предизвикало.
Телефонът иззвъня. Той се върна в хола и вдигна слушалката.
— Ало?
— Здравей, Вик. Ивлин се обажда. Да не би да съм те събудила?
— Не, разбира се.
— Как е Мелинда?
— Добре е… всъщност немного. Затворила се е в стаята си и пие уиски.
— Съжалявам, Вик… за снощи.
Не беше сигурен какво точно има предвид.
— Всички съжаляваме.
— Обади се доктор Франклин. Утре от два и половина в Балинджър щяло да има съдебно следствие и всички трябвало да отидем. Сигурно от съда ще ви пратят призовки.
— Сигурно. Благодаря ти, Ивлин.
— Вик… Някой да ти се е обаждал?
— Не.
— У нас се обаждаха. Аз… Фил не би искал да ти казвам, но мисля, че е по-добре да знаеш. Има хора — само един всъщност, — които казват, че е много възможно да си замесен в удавянето на Чарли. Не че го казаха направо, но подметнаха това-онова. Ясно ти е какво им отговорих. Но си помислих, че е редно да знаеш, че може да плъзнат слухове. Лошото е, че много хора видяха Чарли и Мелинда да се държат като… като съвсем близки. Твърде много хора, Вик.
— Да, знам — малко уморено отвърна той. — Кой ти се обади?
— По-добре да не ти казвам. Не е етично, пък и разбираш, че няма особено значение.
— Дон Уилсън, нали?
Ивлин се поколеба.
— Да. Но нито ние го познаваме добре, нито той те познава. Лошо щеше да е, ако беше някой близък, а така все едно, че нищо не е казал.
Беше се надявал да е Дон Уилсън. Беше се надявал това да е всичко, което Дон Уилсън има да каже.
— Остави го. Чуди се за какво да се заяде.