Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Милорд епископ — каза почтително Филип, докато слизаше по дървените стъпала. Образът на девицата все още беше жив в ума му и му се дощя да тръсне глава, за да го прогони.
Уейлрън слезе от коня си. Придружаваха го същите спътници като предния път, забеляза приорът: дякон Балдуин и войника. Кимна им, а след това коленичи и целуна ръката на Уейлрън.
Епископът прие резервирано почтителния жест. След миг отдръпна ръката си. Това, което обичаше, бе самата власт, а не капаните й.
— Сам ли си, Филип?
— Да. Приоратът е беден и за мен ескортът е ненужен разход. Докато бях приор на „Свети Джон в леса“ никога нямах придружители, а още съм жив.
Уейлрън сви рамене.
— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Закрачи през двора към най-близката кула. Филип го последва. Уейлрън влезе през ниския вход в подножието на кулата и се заизкачва по стълбището вътре. Под ниския таван се бяха струпали на гроздове прилепи и му се наложи да сниши глава, за да не ги забърше.
Излязоха на върха на кулата и застанаха при бойниците, загледани над земята наоколо.
— Това е едно от по-малките графства в тази земя — каза Уейлрън.
— Така е. — Филип потрепера. Тук горе вятърът бе студен и влажен, а наметалото му не беше толкова дебело като на епископа. Зачуди се накъде ли клони.
— Част от тази земя е добра, но повечето е гори и каменисти хълмове.
— Да.
В ясен ден можеше да видят много акри гори и земеделска земя, но сега, въпреки че ранната мъгла се беше вдигнала, едва можеха да различат отсамния край на гората на юг и равните ниви около замъка.
— Това графство има също огромна кариера, която произвежда първокачествен варовик — продължи Уейлрън. — Горите предлагат много акри добър строителен материал. А стопанствата носят значителни доходи. Ако имахме това графство, Филип, щяхме да можем да построим нашата катедрала.
— Ако прасетата имаха криле, щяха да могат да летят — отвърна Филип.
— О, ти, невернико!
Филип го зяпна.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Въпреки скептицизма го обзе плаха надежда. Да можеше само да е истина! Но каза:
— Кралят се нуждае от военна поддръжка. Ще даде графството на някой, който може да води рицари в битка.
— Кралят дължи короната си на Църквата, а победата си над Бартоломю — на теб и мен. Рицарите не са единственото, от което се нуждае.
Уейлрън наистина говореше сериозно, увери се Филип. Възможно ли беше? Щеше ли кралят да отстъпи графство Шайринг на Църквата, за да финансира пресъграждането на катедралата в Кингсбридж? Трудно беше да се повярва, въпреки аргументите на Уейлрън. Но Филип не можеше да се отърве от мисълта колко чудесно щеше да е, да има камъка, дървения материал и парите, с които да плаща на майсторите, всичко това поднесено му на тепсия. И си спомни думите на Том Строителя, че можеше да наеме шейсет зидари и да довърши църквата за осем до десет години. Самата мисъл бе завладяваща.
— Но какво ще стане с бившия граф?
— Бартоломю е признал измяната си. Изобщо не е отрекъл заговора, но известно време е настоявал, че стореното не е държавна измяна, на основание на това, че Стивън бил узурпатор. Но кралският инквизитор най-накрая го е прекършил.
Филип потръпна и се постара да не мисли какво трябваше да са направили на Бартоломю, за да принудят този корав мъж да се предаде.
Изтласка тази мисъл от ума си.
— Графството Шайринг — промълви той на себе си. Беше невероятно амбициозно искане. Но идеята беше възбуждаща. Почувства се изпълнен с безразсъден оптимизъм.
Уейлрън погледна към небето.
— Да тръгваме. Кралят ни очаква вдругиден.
Уилям Хамли наблюдаваше внимателно двамата Божии служители от скривалището си зад бойниците на съседната кула. Познаваше ги. Високият, който приличаше на кос с острия си нос и черното си наметало, беше новият епископ на Кингсбридж. Дребният енергичен мъж с бръснатата глава и светлосините очи беше приор Филип. Чудеше се какво ли търсеха тук.
Беше видял как пристигна монахът, как огледа наоколо сякаш очакваше да види хора тук, след което влезе в цитаделата. Уилям нямаше как да разбере дали беше срещнал тримата, които я обитаваха — беше се задържал вътре съвсем замалко, а те можеше да са се скрили от него. Веднага след идването на епископа, Филип беше излязъл и двамата се бяха качили на кулата. Сега епископът сочеше с жест земята около замъка с някак собственическо високомерие. По стойката и жестовете им личеше, че епископът е въодушевен, а приорът — скептичен. Сигурен беше, че мътят някакъв заговор.