Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Докато вървеше по Месарската улица малко му призля. Никога не беше виждал толкова много сурово месо на едно място. Кръв се оттичаше от касапниците на улицата и тлъсти плъхове притичваха между краката на минаващите хора.
Южният край на Месарската улица го изведе на средата на Високата улица срещу стария кралски дворец. Дворецът не беше използван от крале, откакто бе построена новата цитадела в замъка, бяха му казали, но кралската монетарница продължаваше да сече сребърни пенита в приземието на сградата, защитено от дебели стени и порти с железни решетки. Филип постоя до решетките, изумен от невъобразимото богатство пред очите си.
Имаше още няколко други хора, зазяпани в същата гледка. Това несъмнено бе нещо, в което всички гости на Уинчестър се заглеждаха. Една млада жена, която стоеше близо до него, му се усмихна и той също й отвърна с усмивка. Каза му:
— Можеш да направиш каквото си поискаш за пени.
Не разбра какво имаше предвид и отново й се усмихна разсеяно. После тя разтвори наметалото си и той с ужас видя, че отдолу е съвсем гола.
— Всичко каквото пожелаеш, за едно сребърно пени — рече тя.
Усети в слабините си смътно разбуждане на страст, като призрака на отдавна погребан спомен. След това осъзна, че тя е курва. Лицето му се изчерви от смут. Обърна се и бързо се отдалечи. Тя подвикна след него:
— Обичам хубава кръгла глава.
Подигравателният й смях го подгони.
Развълнуван и притеснен, той свърна по една от страничните улички и се озова на пазара. Видя кулите на катедралата, извисени над пазарните щандове. Забърза през тълпите, глух за речовитите увещания на продавачите и си проби път към манастирския двор.
Редът и спокойствието на църковната земя му дойде като прохладен полъх. Спря се в гробището, за да събере мислите си. Чувстваше се посрамен и оскърбен. Как смееше тя да изкушава мъж в монашеско расо? Явно го беше разпознала като гост… Възможно ли беше монаси, озовали се далече от своя дом манастир, да са нейни клиенти? Разбира се, че бе възможно, осъзна Филип. Някои монаси извършваха същите грехове като обикновените хора. Просто беше стъписан от женското безсрамие. Гледката с голотата й остана в ума му както нажеженото ядро на пламъка на свещ продължава да гори дори зад затворените клепачи, ако човек се взира в него няколко мига.
Въздъхна. Утринта бе изпълнена с толкова живи образи: направените от човек потоци, плъховете в касапските дюкяни, купищата новоизсечени сребърници, а после и голотията на жената. Знаеше, че още дълго време тези картини щяха да смущават размислите му.
Влезе в катедралата. Чувстваше се твърде омърсен, за да коленичи и да се моли, но самото преминаване, докато излезе през южната врата, донякъде го пречисти. Прекоси приората и отиде до епископския палат.
Наземният етаж представляваше параклис. Филип се качи по стълбището към залата и пристъпи вътре. До вратата имаше малка група слуги и млади духовници, прави или насядали на пейка до стената. В другия край на помещението Уейлрън и епископ Хенри седяха на маса. Един стюард го спря и му каза:
— Епископите закусват. — Тонът му сякаш подсказваше, че Филип не може да се види с тях.
— Ще отида при тях на масата.
— По-добре е да изчакате.
Филип реши, че стюардът го е взел за обикновен монах.
— Аз съм приорът на Кингсбридж.
Стюардът сви рамене и се отдръпна.
Филип се приближи до масата. Епископ Хенри седеше в челото, с Уейлрън от дясната му страна. Хенри беше нисък мъж с широки рамене и свадлива физиономия. Беше някъде на възрастта на Уейлрън, година-две по-голям от Филип, на около трийсет. Но за разлика от мъртвешки бледата кожа на Уейлрън и кокалестата фигура на Филип, имаше налятото тяло на човек, обичащ да си угажда с ядене. Очите му бяха живи и умни, а лицето — стегнато в израз на твърда решимост. Като най-младият от четирима братя, вероятно му се беше налагало да се бори за всичко през целия си живот. Филип се изненада, като видя, че главата на Хенри е обръсната — знак, че по някое време е дал монашеския обет и че все още се смята за монах. Не носеше обаче домотканото расо. Всъщност беше облечен в най-пищната туника, ушита от порфирна коприна. Уейлрън носеше безукорно бяла ленена риза под обичайната си черна туника и Филип разбра, че и двамата се бяха облекли за аудиенцията си с краля. Ядяха студено телешко и пиеха червено вино. Филип беше огладнял след разходката и устата му се напълни със слюнка.
Уейлрън вдигна глава, видя го и на лицето му пробяга леко раздразнение.
— Добро утро — поздрави Филип.
— Това е моят приор — каза Уейлрън на Хенри.