Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Спа като пумпал и в полунощ стана за нощната литургия.
Когато влезе в катедралата на Уинчестър, за първи път се почувства нищожен.
Приорът му беше казал, че е най-големият храм на света и когато го видя, повярва му. Беше с дължина една осма от милята. Филип беше виждал села, които можеха да се поберат вътре. Имаше две гигантски кули. Едната се извисяваше над пресечната точка с трансептите, а другата — на западния край. Централната кула беше рухнала преди трийсет години над гробницата на Уилям Руфъс, безбожен крал, който сигурно въобще не е трябвало да бъде погребван в църква. След това обаче срутеното бе пресъградено. Докато стоеше под новата кула и пееше молитвата, Филип усещаше как цялото здание внушава неимоверно достойнство и сила. В сравнение с нея, проектираната от Том катедрала щеше да е скромна — ако изобщо се построеше. Едва сега осъзна, че се движи сред много висши кръгове и изпита смут. Беше само едно момче от хълмист уелски хълм, имало щастието да стане монах. Днес щеше да говори с краля. Какво му даваше това право?
Върна се в постелята си с другите монаси, но остана буден и притеснен. Боеше се, че може да каже или да направи нещо, което да обиди крал Стивън или епископ Хенри и да ги обърне против Кингсбридж. Родените във Франция често пъти се подиграваха с начина, по който англичаните говореха езика им. Какво ли щяха да си помислят за уелския му акцент? В монашеския свят Филип винаги бе оценяван по своята благочестивост, покорство и отдаденост на Божието дело. Тези неща нищо не означаваха тук, в престолния град на едно от най-великите кралства на света. Беше извън свои води. Потискаше го усещането, че е някакъв натрапник, никой, който се прави на някой и със сигурност ще го разкрият и отпратят в немилост.
Стана призори, отиде на утренята, а след това закуси в трапезарията. Монасите получиха силна бира и бял хляб — това беше богат манастир. След закуска, когато братята отидоха в катедралния съвет, Филип се запъти към епископския палат — великолепна каменна сграда с големи прозорци и няколко акра градина зад високи стени.
Уейлрън беше уверен, че ще получи подкрепата на епископ Хенри в дръзкия си замисъл. Хенри беше толкова влиятелен, че помощта му наистина би могла да направи възможно всичко това. Все пак той бе Анри дьо Блоа, по-малкия брат на краля. Освен че беше духовникът с най-добри връзки в Англия, беше и най-богатият, защото освен това беше абат на богатия манастир Глостънбъри. Очакваше се също така да стане следващият архиепископ на Кентърбъри. Кингсбридж не можеше да има по-могъщ съюзник. „Може би наистина ще се получи“, надяваше си Филип. „Може би кралят ще ни даде възможност да построим нова катедрала“. Докато мислеше за тези неща, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от надежда.
Един стюард го уведоми, че епископ Хенри едва ли ще го приеме, преди да е минал обеда. Филип се почувства твърде уязвен, за да може да се върне в манастира. Обзет от нетърпение, тръгна да разгледа най-големия град, който бе посещавал някога.
Епископският палат беше в югоизточния ъгъл на града. Филип тръгна покрай източната стена, през дворовете на още един манастир, абатството „Света Мария“ и излезе в квартал, явно отдаден на кожарския занаят и обработката на вълна. Районът беше кръстосан от малки потоци. Като погледна по-отблизо разбра, че не бяха естествени, а направени от човека канали, които отклоняваха част от река Ичън, за да тече през улиците и да осигурява големите количества вода, нужни за щавенето на кожи и прането на овчата вълна. Такива производства обикновено се развиваха край воден източник и Филип се удиви на дързостта на хората да докарат реката до работилниците си, вместо обратното.
Въпреки оживената дейност, градът беше по-тих и по-малко претъпкан от всеки друг, който Филип беше виждал досега. Места като Солсбъри или Хиърфорд изглеждаха ограничени от крепостните си стени като дебел мъж в тясна дреха: къщите бяха твърде близо една до друга, улиците — твърде тесни, а както хора и животни се блъскаха за място човек имаше чувството, че всеки момент може да избухнат свади. Но Уинчестър беше толкова голям, че като че ли имаше място за всеки. Докато обикаляше постепенно осъзна, че това усещане за свободно пространство отчасти се дължеше на квадратното решетъчно разположение на улиците. Повечето бяха прави и се пресичаха под прави ъгли. Никога досега не беше виждал това. Градът трябваше да е бил построен по план.
Имаше десетки църкви. Бяха с всевъзможни форми и размери; някои — от дърво, а други — от камък и всяка обслужваше малкия си квартал. Градът трябваше да е много богат, за да поддържа толкова много свещеници.