Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Обаче аз съм си тъмноок невежа?
— Естествено. Щом така искаш да го кажеш. Все тая. Гледай, няма да ти чета лекции за изкуствата. Без друго се уморих от приказки. Да речем просто, че всеки може да стане коняр. Разбрано?
Тя не притежаваше култивирания финес, който Каладин с времето беше свикнал да очаква от светлооките жени. Установи, че това е освежаващо. По-добре жена, която е откровено снизходителна, отколкото другото. Конярите изведоха животните от ограденото място и ги вкараха на манежа, наредени в кръг. Група парши със сведени погледи внесоха седлата, подложките и юздите. След лекцията на Йенет Каладин можеше да назове различните такъми.
Подбра си едно добиче, което не изглеждаше особено зло — ниско конче с неравна грива и кафяв косъм. Оседла го с помощта на един коняр. Моаш оседла своя кон и се метна. Когато конярят се оттегли, конят тръгна, без Моаш да го е карал.
— Ей! Спри. Тпруу. Как да го накарам да спре да ходи?
— Ти пусна юздите — провикна се Йенет подире му. — Проклет глупак! Не ме ли слуша изобщо?
— Юздите — рече Моаш и се помъчи да ги докопа. — Не мога ли да го чукна по главата с пръчка, като чулите?
Йенет се почеса по челото.
Каладин погледна своя звяр в очите и тихо му заговори.
— Чуй ме. Ти не искаш да правиш това. И аз не искам. Нека просто се държим възпитано един с друг и да приключим час по-скоро.
Конят тихо изпръхтя. Каладин пое дълбоко дъх, улови седлото, както му беше казано, и стъпи в стремето. Люшна се няколко пъти и се метна на гърба на коня. Стисна яко лъка на седлото и се подготви звярът да хукне нанякъде и да го размята.
Конят обаче наведе глава и взе да лиже камъните.
— Хайде сега — подхвана Каладин и вдигна юздите. — Давай. Да се размърдаме.
Конят не му обърна внимание.
Каладин опита да го смушка в хълбоците, както ги учиха. Конят не помръдна.
— Нали се предполага, че си нещо като каручка с крака — заувещава Каладин добичето. — Струваш колкото цяло село. Докажи го. Мърдай! Давай! Напред!
Конят продължи да лиже камъните.
Какво прави тоя звяр?, учуди се Каладин и се наведе да погледне. С изненада забеляза, че тревата се подава от дупките си. Лизането подлъгва тревата, че вали дъжд. Обикновено след буря растенията се разтваряха да пият вода, дори и насекомите да решаха да ги надъвчат. Умна твар. Мързелива, ама умна.
— Трябва да ѝ покажеш, че ти командваш — подхвърли Йенет пътем. — Стегни юздите, изправи се, дръпни ѝ главата и не ѝ давай да яде. Ще те стъпче, ако не си твърд.
Каладин се постара да я послуша и успя — най-после — да откъсне кобилата от храната. Миришеше странно, но всъщност не беше неприятно. Накара я да ходи и след това насочването не беше чак толкова трудно. Ала му беше непривично друг да отговаря за това къде отива той. Да, държеше юздите, но всеки миг тоя кон можеше просто да препусне и той нямаше да е в състояние да направи нищо. Половината приказки на Йенет се отнасяха до това да не се плашат конете — как човек да остане спокоен, когато конят се понесе в галоп, и как никога не бива да ги изненадваш в гръб.
Изненада се колко високо е всъщност на гърба на коня. Падането на земята щеше да е продължително. После поведе своята кобила и не след дълго успя нарочно да я спре до Натам. Дълголикият мостови държеше своите юзди все едно бяха скъпоценни камъни. Боеше се да ги дръпне или да направлява своето добиче.
— Бурите да го отнесат, не вярвам, че хората яздят тия неща нарочно — съобщи Натам. Говореше на някакъв алетски селски диалект, все едно отхапваше думите, преди да ги изговори докрай. — Искам да кажа, не се движим по-бързо, отколкото пеша, нали?
Каладин отново си припомни отдавнашния образ на препускащия конник. Да, виждаше смисъл в конете. Като седиш по-високо, можеш да удариш по-силно. А и размерите на коня и мощта му плашеха пехотинците и ги караха да се разбягват.
— Струва ми се, че повечето коне са по-бързи — отговори той. — Бас държа, че са ни дали старите добичета, та да се учим.
— Аха, май е така. Топло е. Навремето яздех чули. Това нещо тук не бива да е толкова… топло. Трудно ми е да повярвам, че струва колкото струва. Все едно яздя камара изумрудени броами. — Натам замълча и погледна през рамо. — Само дето задницата на изумрудите никак не е толкова заета…
— Натам, помниш ли много от деня, когато някой опита да убие краля?
— Ама разбира се. Бях с момчетата, които изтичаха навън. Намерихме го да виси. Плющеше на вятъра като ушите на самия Отец на Бурята!