Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Искаше Джонатан. Искаше да се вмъкне в него като в маскараден костюм. Хората бяха привлечени от Джонатан като мухи от мед, чувстваха се замаяни и безпомощни пред необяснимата му притегателна сила. Мъжете искаха да са му приятели, обикаляха около него като планети около слънцето. Жените бяха готови да му се отдадат изцяло и никой не познаваше това усещане по-добре от мен. Те винаги щяха да се тълпят около него, да му се разкриват и да не осъзнават, че духът в него е зъл и иска да ги използва.
И тъй като никой не знаеше тайната на Адаир, нямаше и кой да го спре. Никой, освен мен.
44.
Пристигнах в къщата и установих, че в нея цари истински хаос. Слугите се оттегляха надолу по стълбите като стичаща се от хълм вода, тичаха към мазето, криеха се в складовете далеч от врявата, разнасяща се от горе. Юмруци думкаха по вратите, резета тракаха. Чух приглушените викове на Тилде, Дона и Алехандро:
— Адаир, какво става? Пусни ни!
Затичах нагоре по стълбите и намерих тримата скупчени безпомощно в подножието на стълбището към мансардата. Не искаха да прекъсват това, което се случва зад затворената врата. А оттам се чуваха ужасни звуци: Узра пищеше, Адаир викаше. Чуваха се глухи удари на плът в плът.
— Какво е това? — обърнах се аз към Алехандро.
— Адаир тръгна да търси Узра, това е всичко, което знам.
Спомних си историята на Адаир, в която се споменаваше за гнева на лекаря, когато установил, че от писалището му е откраднато нещо.
— Трябва да се качим там! Той я наранява — посегнах към бравата, но тя не помръдваше. Той беше заключил вратата. — Донесете брадва, чук, каквото и да е. Трябва да разбием вратата — извиках аз, но те само ме изгледаха, все едно си бях изгубила ума. — Не разбирате на какво е способен…
От другата страна на вратата утихна.
След няколко минути ключът тракна и се появи Адаир, блед като платно. В ръката си държеше извитата кама на Узра, а маншетът му бе изцапан в яркочервено. Пусна ножа на пода, мина покрай нас и тръгна към стаята си. Чак тогава открихме тялото й.
— Имаш нещо общо с това, нали? — каза ми Тилде. — Виждам вината по лицето ти.
Не отговорих. Погледнах трупа на Узра и стомахът ми се обърна. Беше я пробол в гърдите, беше й прерязал гърлото и сигурно това беше последното, което беше направил, защото тя бе паднала на земята с отметната назад глава, а косата й още бе смачкана там, където я бе държал. В главата ми отекнаха думите: „По моя воля и от моята ръка“ — тези, с които даваше вечен живот и които използваше, когато убиваше. Щом си ги спомних, потръпнах цялата. Същото се случи и когато видях татуировката на ръката на Узра, отметната настрани. Краят беше настъпил и неговият знак върху тялото й вече не означаваше нищо. Оттегляше благоволението си, когато му хрумнеше.
Караницата може да е била за всичко, никога нямаше да науча със сигурност, но тъй като се случи точно тогава, едва ли бе за нещо друго, освен за тайната стая. Адаир някак си беше разбрал, че негови вещи са изчезнали, и бе обвинил нея. И тя не го беше разубедила, че няма вина. Или е искала да ме защити, или — което бе много по-вероятно — с радост беше приела шанса да се освободи от него чрез смъртта.
Вях откраднала с ясното съзнание какво би могло да е наказанието. Просто не вярвах, че Узра ще загази. Нито пък бях предполагала, че той ще убие някого от нас, най-малко нея. Много по-типично за него беше да налага жестоки физически наказания, да държи жертвата в лапите си, а тя да трепери и да се чуди кога ще реши да повтори всичко това. И през ум не ми беше минало, че може наистина да убие Узра, защото вярвах, че по някакъв свой начин я обича.
Свлякох се на пода до нея и хванах ръката й, но тя вече беше изстинала. Може би в нашия случай душата напуска много по-бързо тялото, няма търпение да се освободи. А най-ужасното беше, че планирах бягство за мен и Джонатан, но изобщо не ми бе хрумнало да взема и Узра с нас. Макар да знаех колко отчаяно иска да се махне, дори не се сетих да помогна на бедното момиче, което търпеше извратените страсти на Адаир толкова много години и беше толкова мило с мен и ми помогна да се ориентирам в този дом, населен с вълци. Бях я приела за даденост и осъзнаването на собствената ми себичност ме накара да се почудя дали наистина не съм сродна душа на Адаир.