Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Обърна се и погледна госпожица Пул и усмихнатата двойка. Какво се бе променило у тях? Какво бе убило други, а бе пощадило тези двамата? Някак си бе важно да разбере — защото това беше вълничка, нещо, което не вървеше гладко. Само да имаше начин да разбере — но всяка представа за това кои са били тези хора или какво ги бе убило се разпадаше на прах. Изсумтя ядосано — може би все пак имаше достатъчно податки. Кожата им бе станала синя — това не се бе случило с оцелелите. Замисли се за двойката, преобразена от подозрителна враждебност в открита дружелюбност… И се препъна, когато мисълта го връхлетя. Аспиш го хвана за рамото и го блъсна напред.
— Тръгвай! Съвсем скоро ще си починеш! Завинаги.
Доктор Свенсон почти не го чу. Спомни си Елоиз — как можеше да не помни какви скандали за семейство Трапинг или за Анри Сонк може да бе разказала? Беше го казала така, все едно не беше имало какво да разказва, но Свенсон знаеше, че спомените й са й били отнети също както спомените за злоба, несправедливост и завист са били отнети от продажната млада двойка, за да бъдат записани в книгата. А онези, които бяха умрели… какво бе казал Д’Орканч за Анжелик? Че енергията „за съжаление“ тръгнала в друга посока… и тук сигурно се беше случило същото… енергията на книгата трябва да беше навлязла по-дълбоко в хората, които бяха умрели, бе оставила следата си, докато ги бе изцеждала до дъно. Но защо точно тях? Погледна усмихнатите лица около госпожица Пул. Никой от тях не можеше да си спомни точно какво е разкрил — всъщност знаеха ли изобщо защо са тук? Поклати глава очарован — всеки можеше безопасно да бъде изпратен обратно към живота си, без да си спомня какво е направил, освен че е бил в провинцията и няколко странни смъртни случая. Но кога ли бе липсвал начин да се обясни смъртта на незначителни хора? Кой би възразил — кой изобщо би си спомнил за убитите?
За миг мислите му с болка се прехвърлиха на Корина — на степента, до която истинският спомен за нея живееше единствено в неговите гърди — и усети в себе си разгарящ се гняв. Смъртта на Старк му тежеше, но прие думите на глупака Аспиш (защо тези хора винаги свеждаха сложността на света до едносрично мислене — империя от сумтене?) като напомняне кои са враговете му. Той не беше Чан — не можеше да му е приятно да убива, нито да убива достатъчно добре, за да опази живота си. Той беше Абелард Свенсон. Знаеше какво правят тези негодници и кой от тях го прави: горе на балкона площадка Харалд Крабе и херцогът на Сталмере. Ако убиеше тях, Лоренц, Аспиш и госпожица Пул нямаха значение — каквито и злини да вършеха по света, те щяха да са ограничени само до тесния си обхват и накрая щяха да ги запратят в същото несъмнено недоволство, което бяха познавали преди славното си спасение в Процеса. Процесът зависеше от организацията на Кликата — от тези двамата, от Д’Орканч, Лакер-Сфорца и Сонк. И от Робърт Вандаариф… той сигурно бе водачът. Доктор Свенсон изведнъж осъзна, че дори да успее да избяга, няма да срещне Чан или госпожица Темпъл на гара „Стропинг“. Те или бяха мъртви, или в Харшморт.
Но какво можеше да направи? Аспиш беше висок, силен, въоръжен и зъл — вероятно дори можеше да се мери с Чан. Доктор Свенсон беше невъоръжен и изтощен. Обърна се и погледна пещта. Лоренц вървеше към тях и сваляше ръкавиците си. Горе Крабе и херцогът си говореха тихо — по-точно говореше Крабе, а херцогът кимаше на думите му, лицето му беше ледено безстрастно. Свенсон преброи петнайсет дървени стъпала до платформата, на която стояха. Ако успееше да се затича и да ги стигне преди Аспиш — Крабе отново щеше да се хвърли пред херцога… Замисли се какво има в джобовете — нямаше ли някакво оръжие? Изсумтя — парче молив, табакера, стъклената карта… Картата! Може би щеше да успее да я строши, докато тичаше, и да използва назъбения край — да резне Крабе по гърлото и после да вземе херцога за заложник, да го повлече по стълбите и някак си — дали каретата го чакаше горе? — да стигне до гарата или чак до града. Лоренц се приближаваше. Това беше идеалното отвличане на вниманието. Свенсон небрежно пъхна ръка в джоба си, за да намери картата. Подготви се да се затича.