Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
По-рано бях споменал, че разказът на Фини „Трето ниво“ предшества сериала „Зоната на здрача“ на Род Сърлинг. По същия начин градчето Санта Мира предшества и очертава пътя за създаването на измисленото градче Милбърн, Ню Йорк на Питър Строб; за Корнуол Кум, Кънектикът, на Томас Триън; и за моето собствено творение Сейлъмс Лот, Мейн. Влиянието на Фини се усеща дори в „Екзорсистът“ на Блати, където противните събития стават още по-противни на фона на Джорджтаун — едно забележително богато и… приятно предградие.
Фини старателно съшива прозаичната реалност на идиличното малко градче с фантастичния свят на нашествениците, с които скоро ще се сблъскаме. Шевът е толкова фин, че когато пристъпваме от реалния свят в измисления, ние почти не усещаме разликата. Това е забележително постижение и точно както триковете с карти изглеждат толкова лесни в ръцете на умелия илюзионист, така и това произведение може да ни подведе да решим, че всеки може да се справи със задачата. В действителност ние виждаме само номера, не и дългите часове репетиции, довели до усъвършенстването му.
Докато говорихме за „Бебето на Розмари“, накратко споменахме параноята. В „Крадци на тела“ параноята е зряла, пълна и завършена. Ако у всички нас дебне несигурният параноик — ако винаги, щом чуем бурен смях, за всеки случай хвърляме поглед надолу, за да сме сигурни, че ципът ни е закопчан и не се смеят на нас — тогава мисля, че Фини се възползва от тази вродена параноя, за да ни манипулира и умишлено да насочи симпатиите ни към Майлс, Беки и приятелите на Майлс, семейство Беличек.
Вилма, например, не може да представи никакви доказателства за съмненията си, че чичо й Айра вече не е нейният чичо Айра, но ни впечатлява със силата на убеждението си и дълбоката й, необуздана тревога се просмуква като надигаща се мигрена. Ето един своеобразен параноиден сън, гладък и съвършен, сякаш изваден от роман на Пол Боуис или от някой от разказите на Джойс Карол Оутс за необяснимото.
Вилма се взираше в мен настойчиво.
— Нарочно изчаках да мине днешният ден — прошепна тя. — Чаках го да се подстриже и днес най-после го направи.
Тя отново се наведе към мен, очите й бяха облещени, а гласът не по-силен от съскащ шепот.
— Той има малък белег отзад на врата си. Някога му излязъл цирей и баща ти го пробил. Белегът се скрива, когато косата му израсте — шепнеше тя, — но когато вратът му е избръснат, се вижда ясно. Е, днес — специално чаках този момент — днес той се подстрига…
Аз се изправих, внезапно заинтригуван.
— И белегът го няма? Да не искаш да кажеш, че…
— Не! — прекъсна ме тя почти ядно, с блеснали очи. — Там си е — белегът — точно като на чичо Айра!
Ето така Фини ни показва, че сме попаднали в напълно субективна реалност… пропита с абсолютна параноя. Ние, разбира се, веднага приемаме думите на Вилма за истина, макар да няма реално доказателство, ако не по друга причина, поне заради заглавието, според което тук някъде има замесени крадци на тела.
Като ни поставя на страната на Вилма от самото начало, Фини кара всеки от нас да се чувства като своеобразен Йоан Кръстител, който броди и вика из пустошта. Нищо чудно, че книгата е възприета толкова ентусиазирано от онези, които в началото на петдесетте са били убедени, че съществува или комунистически заговор или фашистки заговор с антикомунистически цели. Защото какъвто и да е случаят, това е книга за абсолютния заговор с подчертани елементи на параноя. Иначе казано — точно такъв тип история, която политическите малоумници от всички цветове биха приели за чиста политическа алегория.
По-горе споменах идеята, че идеалната параноя е идеалното осъзнаване на реалността. Към нея можем да добавим, че параноята е вероятно последната защитна линия на претоварения ум. Според по-голямата част от литературата на двадесети век, дело на такива разнообразни автори като Бертолт Брехт, Жан-Пол Сартр, Едуард Алби, Томас Харди и дори Ф. Скот Фицджералд, ние живеем в екзистенциален свят, една огромна лудница без никакъв план или замисъл, където нещата просто се случват безпричинно. „Мъртъв ли е Бог?“ пита от корицата си списание Тайм, което Розмари Удхаус вижда в чакалнята на своя гинеколог-сатанист. В такъв един свят е напълно допустимо един слабоумен човек да се крие на последния етаж на една малко използвана сграда, да носи тениска на Хейнс и да яде пържено пиле, докато чака да вдигне поръчаната си по пощата карабина и да пръсне главата на американския президент; напълно е възможно друг слабоумник да чака в една хотелска кухня няколко години по-късно, за да постъпи по абсолютно същия начин с по-малкия брат на покойния президент; разбираемо е, че съвсем свестни американски момчета от Айова, Калифорния и Делауеър ще прекарат военния си набор във Виетнам, като колекционират човешки уши, някои от тях изключително мънички; че светът отново е заплашен от унищожителна война заради проповедите на осемдесетгодишен мюсюлмански духовник, който вероятно по залез вече не помни какво е закусвал.