Злокобен танц

Книгата беше написана в началото на петдесетте и аз почти не си спомням как се случи това. Помня, че бях в настроение да напиша нещо за странна поредица събития в малък град, нещо необяснимо. Първата ми мисъл беше, че някое куче ще бъде ранено или убито от кола и хората ще открият, че част от скелета му е от стомана — че кост и стомана са се споили, т.е. стоманени нишки пронизват костта и костите са проникнали в стоманата, така че да е ясно, че са се сраснали. Но тази идея не доведе до никъде. Ако помня правилно, написах първа глава кажи-речи във вида, в който в крайна сметка беше отпечатана — няколко души, които се оплакват, че техни близки са заменени от двойници. И тази идея не бях сигурен как да развия, но докато си блъсках главата как да продължа историята, попаднах на научна теория, според която различни обекти могат да се придвижват през космоса под давление на светлината и заедно с тях е възможно да пътува някаква латентна форма на живот. Това в крайна сметка реши проблема ми със сюжета.

Самият аз никога не съм бил особено доволен от обяснението как тези обекти, подобни на сухи шушулки, се превръщат в хората, които имитират. И тогава, и сега връзката ми се струва незадоволителна, но това беше най-доброто, на което бях способен.

Чел съм тълкувания на „скрития смисъл“ на тази история, което искрено ме забавлява, защото няма никакъв скрит смисъл. Целта ми беше единствено да напиша нещо развлекателно, нищо повече. Първата филмова екранизация се придържаше към книгата доста точно, ако не броим идиотския финал. Винаги ме е забавлявало мнението на хората, работили по филма, че са искали да предадат някакво послание. Ако са прави, не знам как са го вмъкнали, защото аз нищо такова не съм залагал в текста, а те следваха книгата ми почти буквално. И изобщо, предполагаемото послание винаги ми е звучало твърде простовато. Идеята да се напише цяла книга, само за да се каже, че не е добре всички да сме еднакви и че индивидуалността е много хубаво нещо, ми се струва смехотворна.

Въпреки това, голяма част от работата на Джак Фини се занимават тъкмо с идеята, че индивидуалността е хубаво нещо и че конформизмът започва да изглежда доста страшно, след като мине определена граница.

Неговите коментари (описани в писмо до мен от 24-ти декември 1979 г.) за първата филмова версия на „Крадци на тела“ доста ме забавляваха. Както Полийн Кейл, Пенелъпи Гилиът и всички останали свръх сериозни филмови критици редовно доказват — никой не е толкова лишен от чувство за хумор или толкова готов да съзира дълбок смисъл в простите неща, както един виден филмов критик (Полийн Кейл например явно съвсем сериозно смята, че: „В «Ярост» Браян Де Палма разкрива гнилото сърце на Америка.“). Сякаш тези критици изпитват нужда постоянно да си доказват собствената си начетеност — точно както някой пубертет постоянно се опитва да докаже, че е мъж… предимно на себе си. Може би, защото им се налага да пристъпват в област, която е изцяло доминирана от картини и жива реч. Със сигурност им е ясно, че човек трябва да има поне средно образование, за да разбере и оцени особеностите дори на популярна книга като „Крадци на тела“, но всеки неграмотник може да си купи билет за кино и да открие гнилото сърце на Америка. Филмите са просто говорещи илюстрирани комикси и това, изглежда, внушава на доста начетени филмови критици остро чувство за непълноценност.