Злокобен танц

Няколко пъти от началото на тази книга се опитвам да намеря начин да кажа, че четенето на хорър историите до голяма степен е едно оптимистично, стимулиращо преживяване. Често това е начин за един сериозен ум да се справи с някакъв ужасен проблем, който далеч не е нужно да има свръхестествена природа, а може да е съвсем реален. Параноята може да се окаже последната и най-здрава крепост на оптимистичната гледна точка — това е умът ви, който настоява: „Нещо смислено и обяснимо се случва тук! Тези неща не се случват от само себе си!“

Затова се взираме в сенките и твърдим, че в онзи фатален ден в Далас е имало втори стрелец на тревистия хълм; твърдим, че Джеймс Ърл Рей146 е бил нает от влиятелни южняшки бизнесмени или дори от ЦРУ; пренебрегваме факта, че американските бизнес интереси са подразделени в сложни сфери на влияние, които често са напълно противоположни, и приемаме, че глупашкото ни, макар и като цяло добронамерено участие във Виетнамската война, е било замислено и изпълнено от военнопромишления комплекс; или, както твърдяха разпространени наскоро из Ню Йорк плакати с отвратителен правопис и изпълнение, аятолах Хомейни е марионетка на — да, познахте — Дейвид Рокфелер. Прилагаме огромната си изобретателност и спрямо смъртта на капитан Мантел в далечната 1947 г. и твърдим, че той не се е задушил, докато е преследвал дневното отражение на Венера, известно сред опитните пилоти като Слънчевото куче, а е преследвал космически кораб от чужд свят, който е взривил самолета му със смъртоносен лъч, когато се е приближил твърде много.

Моля, не си мислете, че предлагам всички ние хубавичко да се посмеем на тези идеи — нищо подобно. Всичко това не са вярвания на побъркани хора, а вярвания на напълно нормални мъже и жени, чиято цел не е да запазят статуквото на всяка цена, а просто да открият какво по дяволите е статуквото. Затова, когато Вилма, братовчедката на Беки Дрискол, заявява, че чичо й Айра не е нейният чичо Айра, ние й вярваме инстинктивно и незабавно. Ако не й повярваме, значи си имаме работа с една стара мома, която постепенно си губи разсъдъка в малко калифорнийско градче. А тази идея изобщо не ни допада. В едно нормално общество приятните дами на средна възраст като Вилма не се предполага да изкуфяват; така просто не бива. Тази идея навява мисълта за хаос, който успява да е по-страшен дори от възможността тя да е права за чичо си Айра. Вярваме й, защото това потвърждава, че дамата не е луда. Вярваме й, защото… защото… защото тука става нещо! Всички онези параноидни фантазии изобщо не са фантазии. Ние — и братовчедката Вилма — сме си съвсем наред. Целият останал свят се е побъркал. Идеята, че светът е луд е доста неприятна, но както и с гигантската буболечка на Бил Нолан, веднъж щом видим с какво точно си имаме работа, можем да се справим с ужасната идея за побъркан свят, стига да знаем, че ние сме здраво стъпили на земята. Боб Дилън се обръща директно към екзистенциалиста у всеки от нас, когато казва: „Нещо става тук, / но ти нямаш идея какво, / нали, Господин Джоунс?“ Фини, чрез героя си Майлс Бенел, ни хваща здраво за ръката и ни казва, че знае точно какво се случва тук: ония проклети нашественици от космоса — те са виновни!