Злокобен танц

Ключовият мотив в композицията на Фини, който той повтаря отново и отново в тези първи глави, е толкова ненатрапчиво деликатен, че в ръцете на по-неопитен писател би прозвучал блудкав и скучен: всичко е приятно. Отново и отново Фини се връща към тази дума. Нещата в Санта Мира не са прекрасни, не са диви, не са налудничави, не са ужасни, не са скучни. Нещата в Санта Мира са приятни. Никой тук не е споходен от онова старо китайско проклятие: „Дано живееш в интересни времена“.

На страница девет четем: „За първи път наистина се вгледах в лицето й. Беше все същото приятно лице…“. Няколко страници по-нататък: „Навън беше много приятно и светло, температурата около осемнадесет градуса, все още беше слънчево.“

Братовчедката Вилма също е приятна, ако и доста невзрачна. Майлс смята, че от нея би излязла добра съпруга и майка, ако се е била омъжила. „Така е то“, философски размишлява Майлс, без да се тревожи, че може да звучи банално. Той също ни съобщава, че не би очаквал жена като нея да има психични проблеми, „но човек никога не знае“.

Това не би трябвало да ни въздейства, но все пак някак си успява. Имаме чувството, че Майлс не просто говори от първо лице, а говори директно на нас. Точно както в романа на Марк Твен ни се струва, че Том Сойер ни говори директно. Всъщност Санта Мира, Калифорния, както я е описал Фини, е точно такъв тип градче, в което бихме очаквали да видим Том Сойер да боядисва оградата (но не и образ като Хък да спи в плевнята, не и в Санта Мира).

„Крадци на тела“ е единствената книга на Фини, която може да мине за истински роман на ужасите, но Санта Мира — типичното за неговите произведения приятно местенце — е идеалното място за една хорър история. Може би не е било и нужно Фини да пише повече страшни романи — дори само този се оказа достатъчен да оформи т.нар. модерен роман на ужасите. Ако такъв формат изобщо съществува, Фини несъмнено има огромен принос за възникването му. По-горе използвах фразата „фалшива нотка“ и може да се каже, че Фини използва този метод в цялата книга — първо една фалшива нотка, после две, после няколко, после цяла върволица. Накрая разпокъсаният, фалшив мотив на ужаса заглушава цялата приятна мелодия. Фини обаче отлично разбира, че хорър не може да съществува без красота — няма как да се усети фалшивият акорд, ако преди това не е звучала приятна мелодия, противното не съществува без приятното.

Тук ги няма Равнините Ленг, няма подземни развалини на древни циклопски градове, нито чудовища, лутащи се в тунелите на нюйоркското метро. Приблизително по същото време, докато Фини пише „Крадци на тела“, Ричард Матисън пише своя разказ „Роден от мъж и жена“, онзи, който почва с: „Днес майка ми ме нарече нищожество. «Нищожество такова», каза ми тя.“ Тези двама писатели заедно успяха да се откъснат от Лъвкрафтовата фантазия, властвала над сериозните хорър писатели повече от двадесет години. Разказът на Матисън беше публикуван в „Странни истории“ доста преди списанието да фалира. Книгата на Фини беше издадена година по-късно от Дел. Макар че Матисън има два ранни разказа, публикувани в „Странни истории“, никой от двамата писатели не е свързан с това култово за американската фентъзи-хорър литература списание. Те олицетворяват зараждането на съвсем нов тип фентъзи автор, точно както появата на Рамзи Кембъл и Робърт Айкман в Англия между 1977 г. и 1980 г. представлява ново, сериозно завъртане на колелото144.