Злокобен танц

Върха си книгата постигна като издание с твърди корици на Грег Прес през 1976 г. Грег Прес е малка фирма, преиздаваща с твърди корици научнофантастични книги от петдесетте и шестдесетте — романи, сборници, антологии — които първоначално са издадени с меки корици. Редакторите на поредицата (Дейвид Хартуел и Л. У. Къри) са направили отличен подбор и в библиотеката на всеки читател, който харесва научната фантастика и изобщо оценява книгите, вероятно може да се открие техен том с отличителния си зелен цвят и червено-златистия надпис на гръбчето.

О, боже, ето че пак се отплеснах. Както и да е. Исках да кажа, че идеята на Фини, че „Крадци на тела“ е просто поредната история, е едновременно правилна и погрешна. Личното ми мнение, в което съм дълбоко убеден, е, че историята е най-важна и трябва да засенчва всички други аспекти на художественото произведение. Историята за мен е определяща и спокойно мога да мина без всичко останало — мотиви, настроение, тон, символи, стил, дори характеристики. Има критици, които категорично отричат тази гледна точка за художествената литература и съм убеден, че те биха били много по-доволни, ако „Моби Дик“ беше докторска дисертация по китология, а не разказ за събитията на борда на Пекод при последното му плаване. Милиони студентски курсови работи са превърнали тази книга в същинска докторска дисертация, но историята си остава същата: „Ето какво се случи с Ишмиъл“. Точно както историята остава неизменна в „Макбет“, „Кралицата на феите“, „Гордост и предразсъдъци“, „Невзрачният Джуд“, „Великият Гетсби“… и в „Крадци на тела“ на Джак Фини. И историята, слава богу, след време става напълно непроницаема и неподатлива на какъвто и да било анализ. В никой колеж, никъде няма да откриете дипломна работа, озаглавена: „Елементи на историята в «Моби Дик» на Мелвил“. Ако намерите такова писание, изпратете ми го. Аз ще го изям. Със сос за пържоли.