Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Късно същата вечер, в резиденцията, след като Шефа изгони Тайни и компанията му, аз му зададох въпроса. Попитах го:
— Ти искрено ли говореше всичко това?
Облегнал се на голямото кожено канапе, той ме изгледа и запита:
— Кое?
— Това, което каза тази вечер — отвърнах аз. — Нали каза, че тяхната воля е твоята сила, тяхната нужда е твоята справедливост. И още такива.
Той продължаваше да ме гледа с облещени очи и погледът му ме опипваше и пронизваше.
— Но ти каза това.
— Дявол да го вземе — викна той внезапно, като не сваляше поглед от мен, — дявол да го вземе. — Той сви пестник и се тупна два пъти в гърдите. — Тук има нещо, ей, има, ти казвам…
Фразата му увисна така във въздуха. Той откъсна поглед от мен и се загледа мрачен в камината. Не го попитах нищо повече.
Та тъй беше, когато му зададох този въпрос преди време. А сега исках да му задам друг въпрос: щом той вярва, че добро може да се създава само от злото, защото няма от какво друго, защо вдига толкова пара и полага толкова усилия да опази болницата от ръцете на Тайни Дъфи?
И още един малък въпрос. Въпрос, който ще трябва да задам на Ан Стантън. Той възникна у мен онази вечер при кея на реката, когато Ан каза, че е ходила при брат си да поговорят „за това“ — за предложението Адъм да стане управител на болницата „Уили Старк“. Тогава нещо ме смути, като сърбеж — когато ръцете ти са заети и не можеш да се почешеш. Увлечен в разговора, не можах да определя какво именно ме е смутило. Затова бутнах тази каша в края на печката само да къкри. И тя остана да къкри няколко седмици. Но един ден най-неочаквано тя прекипя и аз разбрах какво ме беше смутило: откъде Ан Стантън знаеше за това предложение?
Едно беше безсъмнено: не от мене.
Може би Адъм й е съобщил и след това тя е отишла при него да поговорят „за това“. И тъй, отидох да видя Адъм, който беше потънал до гуша в работа (освен всекидневната практика и преподавателската дейност сега на главата му лежеше и проектът за болницата), който, както сам той каза, не беше се докосвал до пианото близо месец, който ме погледна студено с уморените си от безсъние очи и ме посрещна с прекалено никелирана учтивост за един приятел от детинство. При тази учтивост се постреснах и не се реших да му задам веднага въпроса. Но накрая все пак го зададох.
— Адъм — казах, — когато Ан дойде при теб, за да поговорите за… за работата… за болницата де, ти беше ли…
А той отряза като със скалпел:
— Не желая да обсъждам този въпрос.
Но аз трябваше да зная. Затова го попитах:
— Ти беше ли й казал за предложението?
— Не — отвърна той. — И пак ти казвам, не желая да обсъждам този въпрос.
— Добре — чух аз гласа си, сякаш не беше мой. — Добре.
Той ме погледна сепнато, после стана и се приближи до мен.
— Извинявай — каза. — Извинявай, Джек. Нервите ми вече не издържат. — Тръсна леко глава, като че се мъчеше да прогони съня. — Не мога да си доспя. — Пристъпи още една крачка към мен (аз се бях облегнал на полицата над камината), погледна ме право в очите и сложи ръка на рамото ми с думите: — Искрено съжалявам, Джек, че разговарях с теб по такъв начин. Не, нищо не съм казвал на Ан. И още веднъж извинявай.
— Сложи му пепел — отвърнах.
— Ще му сложа — усмихна се той със замръзнала усмивка, — ако и ти му сложиш. — И ме потупа по рамото.
— Съгласен — казах, — съгласен. Ще го забравя. В края на краищата не е голяма работа. Но кой й е казал? Сигурно аз. И после съм изумил.
— Но аз имах пред вид моето държане — напомни ми той. — Налетях на тебе като не знам какво.
— А-а-а — изблеях, — за това ли? Добре, все едно, че нищо не е било.
После той се вгледа внимателно в мен и в очите му трепна сянка на съмнение. Отначало не каза нищо. Но след това попита:
— Ти защо се интересуваш дали аз съм й казал?
— А, така — отвърнах, — само така. Празно любопитство, знаеш. Но сега си спомням. Аз й казах, разбира се. И може би не трябваше. Но съвсем не съм мислил да я набърквам в тази работа. Просто съм се изтървал. Не съм имал никакво намерение да предизвиквам свади. Ни най-малко… — И през цялото време тази студена, бездушна част от мозъка — тази стара мома, това замъглено огледало, в което се взира пияният, този немощен гласец, този червей в сиренето на нашето самоуважение, този тълкувател на нощните кошмари, този безсловесен разсъдък, който разваля всеки наш празник с мъртвешката си глава, — през цялото време тази част от мозъка говореше: „Само объркваш работите, лъжеш и объркваш още повече работите, затвори си устата, бъбрицо!“