Огнената кралица

Воларианците спряха на сто крачки от тях и започнаха да се строяват. Явно в центъра на групата им се водеше оживена дискусия. Френтис позна високата фигура на сина на командира, който се караше с плещестия сержант и жестикулираше нетърпеливо към чакащата ги сбирщина долни роби. „Да атакуваш по нанагорнище на конски гръб по неравен терен — мислеше си Френтис, докато гледаше как сержантът бива усмирен с викове, преди синът на командира да изтегли меча си и да го насочи право към него. — Баща ти наистина би се засрамил от теб, почитаеми гражданино.“

Обърна се към Иллиан, когато воларианците пришпориха конете си в атака.

— Едрият мъж до онзи високия, ако обичаш, сестро.

Стрелата излетя само секунда след като тя вдигна арбалета до рамото си, издигна се и падна по съвършено изчислена дъга, за да се забие в нагръдника на сержанта, преди ездачите да са изминали и половината разстояние. Плещестият мъж рухна на каменистата земя и остана да лежи неподвижно. Иллиан презареди арбалета с несъзнателна бързина: притисна със сумтене приклада към диафрагмата си, пъхна следващата стрела на мястото ѝ и захапа друга, всичко това за няма и три секунди — постижение, което Френтис не бе виждал никой да изравни. Тетивата звънна отново, когато ездачите се приближиха на двайсет крачки, и един свободен меч се строполи на земята със стрела, стърчаща от шлема му.

Френтис откри, че изпитва неохотно уважение към начина, по който синът на командира се носеше напред, забил шпори в хълбоците на коня си, обзет от жажда да се добере до убиеца на баща си, със сляпа омраза и ярост изписани върху лицето му — опитваше се да измие срама си с храброст, което му пречеше да забележи, че теренът е разпокъсал отряда му и той е изпреварил хората си и атакува сам.

Френтис се втурна към една близка канара, а изпълненият с омраза воларианец, който вече беше на не повече от десет стъпки от него, кривна да го пресрещне. Френтис скочи върху канарата и така се озова на едно ниво със сина. Завъртя се и замахна. Изкованото му в Ордена острие срещна дългата кавалерийска сабя и я строши над дръжката. Воларианецът спря коня си и се опита да го извърти, посегна към резервния къс меч, препасан към седлото му, а после гърбът му се изви в дъга, когато го улучи арбалетната стрела на Иллиан.

Младежът падна, а тя се втурна към него, стъпи с ботуш на врата му и вдигна кинжала си.

— Остави го — каза Френтис, пристъпи напред и халоса воларианеца по слепоочието с дръжката на меча. — По-късно ще видим какво има да ни каже.

Огледа битката, кипяща около тях, и изпита гордост колко успешно бе притъпена воларианската атака: бойците скачаха от скалите, за да повалят ездачите, докато варитаите на Плетача препъваха животните с въжетата си или смъкваха кавалеристите от седлото, преди да им се нахвърлят с размахани сопи. За няколко минути всичко свърши, коне без ездачи побягнаха обратно през клисурата, а всички воларианци бяха убити или пленени. Собствените им загуби бяха леки — четирима мъртви и десет ранени. Но разбира се, истинската битка тепърва предстоеше.