Град на остриета

Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:

Преди броени десетилетия град Воортяштан е бил твърдина на Божеството, олицетворявало войната и смъртта, и средище на страшните пазители, поробили и унищожили милиони хора.Богинята е мъртва. Градът тъне в разруха. А според войниците на новата световна сила, покорила тези земи, тук има само примитивни племена, затънали в кървави междуособици и готови всеки миг за бунт срещу окупаторите.Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш, подозирана във военни престъпления, е изпратена в тази неприветлива пустош да дослужва, за да се наслаждава на генералската си пенсия.Такова е прикритието ѝ.Малагеш е дошла да издирва изчезнал агент и да проучи откритие, което може да промени неузнаваемо света… или да го погуби.Както се случва само с най-добрите книги, „Град на остриета“ пренася читателите в измислен свят, но ги подтиква да се вгледат много по-придирчиво в истинския.Буклист

Перейти на страницу:

Жена от Сейпур? Как е възможно?

„В името на всички шибани адове, какво става в това смахнато място?!“

Каквато и да е тази жена, тя не е никакво Божество, нито пък пазител. И ѝ тече кръв, а това означава, че нарезната пушка в ръцете на Малагеш може и да е истинска заплаха за нея.

И Малагеш изръмжава:

— Не мърдай! Да ти виждам ръцете!

Жената за малко не тупва на пода. И охка: рамото явно я заболява от рязкото движение.

— Да ти виждам ръцете! — повтаря Малагеш. — Обърни се!

Жената застива в скована поза, после послушно се завърта.

Малагеш се облещва и почти изпуска пушката.

Има безброй причини да познава това лице: не го ли е виждала на картини и стенописи в училища, съдебни зали и градски управи с онзи винаги непреклонен поглед? Не е ли виждала тази жена в безчет исторически книги — лицето, превърнало се в емблема на един най-важните периоди, откакто съществува Сейпур? И нима не го е гледала наскоро всеки път, когато е прелиствала книжата на Сумитра Чоудри?

— Велики адове! — изтърсва Малагеш. — Валайча… Тинадеши?!

Тинадеши я гледа гневно. Няма съмнение, че е тя: високите аристократични скули, тънкият нос, пронизващите очи, лицето на жената, която в какъв ли не смисъл е изградила Сейпур и е укротила голяма част от Континента.

Тинадеши я гледа с присвити очи. После възкликва ядосано:

— Ти! Ти ме простреля!

Обвързващ договор

Светът на Божественото е общо взето неразбираем за нас, ако ще сме честни — това е свят на своеволия и прищевки в чудесата. Но и той е имал правила, при това безброй, всички до едно наложени от Божествата — в много случаи обаче Божествата не са можели да нарушат правилата, създадени от самите тях.

Изреченото от Божество е било истина — незабавна и неоспорима истина. С тези думи Божествата са пренаписвали действителността, включително и собствената си действителност. В известен смисъл Божествата са били роби на самите себе си.

Доктор Ефрем Пангуи, „Внезапната хегемония“

— К-какво? — заеква Малагеш. — Простреляла съм ви?

— Да, точно това направи — простреля ме! — ръмжи Тинадеши.

Малагеш се вледенява.

— Давам всичко от себе си, почти си навличам смъртта — бушува Тинадеши, — за да предотвратя неописуемо бедствие, а някаква пощуряла жена на някакви скали вади миниатюрния си топ и ме гръмва! Що за безумие! Що за смехотворна нелепост! И за какво си дошла сега? Да си довършиш работата ли? Трябва да ти се признае, че си много упорита убийца! Какво се е объркало чак толкова в цялото проклето сътворение, че от Сейпурските острови да пратят тъкмо тебе, за да ме погнеш?

На Малагеш ѝ се замайва главата. Просто не може да осмисли идеята, че не само стои тук и разговаря с една от основателките на Сейпур, но и че именно тази основателка ѝ крещи с необуздана злоба. Мозъкът ѝ обаче все пак си върши работата и тя разбира какво е чула току-що: „Някаква пощуряла жена на някакви скали…“ Да не би Тинадеши да говори за нощта, когато рудникът е пропаднал?

— Но аз… ъ-ъ, не стрелях по вас, госпожо — казва тя. — Ако разбирам правилно какво описвате… а изобщо не съм убедена, че е така… аз стрелях по Воортя. По… Божеството де.

Погледът на Тинадеши би могъл да пробие дупка в боен кораб. Тя разперва ръце, тоест вдига едната, защото другата не изглежда много подвижна.

— Не виждаш ли в какво съм облечена? Не ти ли изглежда познато? Толкова ли е непосилно за тебе дори да събереш две плюс две?

— Да не… да не ми казвате, че вие сте Воортя? Божеството?

Тинадеши въздиша и вдига поглед към тавана.

— Ох, в името на всичко… Не! Казвам ти, че когато прилагам силите на това място, то създава образ на… — Млъква от поредния пристъп на болка. Изпод бронята пак се стича струйка кръв. — Проклета да си! — вика Тинадеши. — Може вече да си ме погубила! Да не съм отровена?

— Ъ-ъ… не ми се вярва. — Малагеш откопчава пръстена от протезата и оставя пушката. — Чуйте ме — може да не схващам нищичко от това, което става, но знам как да обработя рана от куршум. Имам аптечка и се справям добре с това, макар да съм едноръка.

Тинадеши се мръщи недоверчиво.

— Значи не си дошла тук да ме убиеш?

— Не. Дойдох, за да не допусна онова. — Малагеш сочи към прозореца в кулата, под който са тълпите пазители. — На всяка цена. Изобщо не би ми хрумнало, че ще заваря вас тук.

Изражението на Тинадеши се смекчава малко. Тя преглъща тежко. Малагеш вижда колко е изнемощяла.

— Д-добре. Тежка задача ти предстои, няма спор.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?