Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Ще видим.
Андерсън опря безсилно глава на стената, адреналин и страх танцуваха огнен танц под кожата му. Ръката му пулсираше. Счупеният пръст висеше под неестествен ъгъл. Време. Беше си купил време. Сега оставаше да чака. Или да открие следващата тънка нишка, на която да увисне, залагайки живота си. Закашля се отново и примижа от болката в ребрата.
Карлайл изпъшка до него, но не дойде в съзнание. Андерсън се закашля пак. Взираше се в стената и събираше мислите си за следващия рунд в конфликта си с Аккарат. Но докато обмисляше ситуацията от всеки ъгъл и се опитваше да проумее какво е причинило тази бърза промяна в обстоятелствата, друг един образ постоянно се натрапваше на вниманието му. Споменът как момичето на пружина хуква към балкона и се гмурва в мрака, по-бързо от тигър, вихър от движения и котешка грация. Бърза и плавна. И при тази скорост — ужасяващо красива.
32.
Дим се кълбеше около Каня. Открили бяха още четири трупа в добавка към онези от болниците. Заразата мутираше по-бързо от очакваното. Ги Бу Сен беше намекнал, че това може да се очаква, но нарастващата бройка на труповете я изпълваше с лошо предчувствие.
Паи вървеше бавно по края на един рибарник. Хвърлили бяха луга и хлор в рибарника, огромни чували. Остра миризма се носеше във въздуха, хората кашляха. Вонята на страха.
Каня помнеше стерилизирането на други рибарници, помнеше как други хора се свиваха, докато белоризци вилнееха из селото им и палеха ли, палеха. Затвори очи. Как беше мразила тогава белоризците. И затова, когато местният джао пор откри, че е умна и мотивирана, я прати в столицата с инструкции да се запише като доброволец при белоризците, да работи за тях, да се внедри в средите им. Селски кръстник, който работеше за враговете на белоризците. И търсеше мъст задето белите униформи бяха узурпирали властта му.
Десетки други деца бяха пратени на юг да се молят пред портите на министерството, всичките с едни и същи инструкции. От групичката на Каня единствено тя се беше издигнала толкова високо, но знаеше, че има и други, внедрили се на различни нива в организацията. Други огорчени деца.
— Прощавам ти — измърмори Джайде.
Каня тръсна глава и не му обърна внимание. Даде знак на Паи да зарият рибарника. Ако имаха късмет, селото щеше да прекрати съществуванието си още днес. Хората ѝ работеха бързо, нямаха търпение да се махнат оттук. Всички бяха с маски и предпазни костюми, но в безмилостната жега екипировката им бе по-скоро мъчение, отколкото защита.
Още облаци дим с остра миризма. Селяните плачеха. Момичето Маи следеше Каня с празно изражение. Момент на откровение за детето. Спомен, който ще се загнезди в главата ѝ като рибя кост в гърло. Спомен, от който никога няма да се отърве.
На Каня ѝ се доплака за детето. „Ако само можеше да разбереш!“ Но когато си толкова малък, няма как да разбереш сивата бруталност на живота.
„Ако и аз бях разбрала навремето.“
— Капитан Каня!
Обърна се. Някакъв мъж се спускаше по насипа, залиташе в разкаляните оризища, спъваше се в зелените стръкове. Паи вдигна любопитно поглед, но Каня му махна да си продължава работата. Пратеникът пристигна задъхан.
— Буца се усмихва на вас и на министерството — каза той и замълча в очакване.
— Сега ли? — Каня го зяпна. Погледна към горящото село. — Искате да дойда сега?
Младежът се огледа притеснено, изненадан от реакцията ѝ. Каня махна нетърпеливо.
— Я пак, ако обичаш. Сега ли?
— Буда се усмихва на вас. И на министерството. Всички пътища започват в сърцето на Крунг Теп. Всички пътища.
Каня се намръщи и викна на лейтенанта си:
— Паи! Трябва да вървя.
— Сега? — Той тръгна към нея, гледаше изненадано.
— Налага се. — Махна към пламтящите бамбукови колиби. — Довършете тук.
— Ами селяните?
— Вържете ги и да останат тук. Пратете храна. Ако никой друг не се разболее до края на седмицата, значи сме приключили.
— Смяташ, че може да извадим такъв късмет?
Каня изписа усмивка на лицето си. Неестествено беше да успокоява човек с опита на Паи.
— Надеждата умира последна. — Махна на младежа. — Хайде, води. — Погледна към Паи. — Като приключите тук, ела в министерството. Трябва да опожарим още нещо.
— Фарангската фабрика?
Каня се усмихна на нетърпението му.
— Глупаво би било да не прочистим източника на заразата. Това ни е работата все пак.
— Ти си нов Тигър! — възкликна Паи, плесна я по гърба, а после се опомни и се поклони дълбоко като извинение за непростимата фамилиарност. След това се обърна и хукна назад към пламтящото село.