Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Изтръпна. Ами ако пакетчето се е откачило и мръсната вода го е отнесла през канализацията до помпите на крал Рама? Миг по-късно пръстите му докоснаха намаслената кожа. Откачи пакетчето от стената на канала и го извади с широка усмивка. Кодово тефтерче. За свръхспешни случаи, каквито не беше вярвал, че ще доживее.
Върна се в мрака на офиса и набра серия номера, които щяха да вдигнат по тревога куп оператори в Бирма и Индия. Секретарки щяха да се разтърчат, подплашени от шифър, който не беше използван след грандиозния провал във Финландия.
Два дни по-късно Андерсън стоеше на плаващия остров Кох Ангрит и уточняваше последните подробности с командирите на щурмовите отряди в комплекса на „АгриГен“. Оръжията щяха да пристигнат след няколко дни, щурмоваците се събираха. Колкото до парите, те вече бяха налице, също златото и нефритът — с тяхна помощ генерали щяха да променят мнението си и Прача щеше да остане без съюзници.
А сега, след като най-после беше приключил успешно с подготовката и се бе върнал в града, завари Емико сгушена пред вратата на апартамента, умърлушена и цялата в кръв. Щом го видя, се хвърли разплакана в ръцете му.
— Какво правиш тук? — прошепна той. Прегърна я с една ръка, отключи вратата и я вкара в коридора. Кожата ѝ гореше. Цялата беше в кръв. По лицето и ръцете ѝ имаше рани. Той побърза да затвори вратата. — Какво е станало? — Пареше на пипане, цялата беше омазана в кръв, толкова много, че не можеше да е само от нея. — Чия е всичката тази кръв?
Емико поклати глава и отново се разплака.
— Ела да те измием.
Заведе я в банята, пусна душа и я вкара под студената струя. Емико се разтрепери, очите ѝ се разшириха трескави, обхождаха паникьосано банята. Държеше са като луда. Андерсън понечи да свали жилетката ѝ, да махне окървавените дрехи, но лицето на Емико внезапно се разкриви в пристъп на ярост.
— Не! — Зашлеви го, той отскочи и вдигна ръка към лицето си.
— Какво правиш, по дяволите?! — Зяпна я сащисан. Ама колко бърза беше! Бузата го болеше. По ръката му имаше кръв. — Какво ти става, мамка му?
Безумният блясък на паникьосано животно в очите ѝ угасна. Тя го погледна с празен поглед, после сякаш дойде на себе си, очовечи се.
— Извинявай — прошепна. — Съжалявам. — Срина се на пода, сви се на кълбо под рехавата водна струя. — Толкова съжалявам. Съжалявам. — Продължи да бъбри нещо на японски.
Андерсън седна до нея под душа. Дрехите му се намокриха.
— Не се тревожи за това — каза ѝ нежно. — Хайде да съблечем тези дрехи. Ще ти намеря да облечеш нещо друго. Става ли? Ще можеш ли?
Тя кимна безжизнено. Съблече бавно жакетчето. Развърза и свали полата фа син. Сви се гола под студената вода. Андерсън я остави под душа. Взе окървавените дрехи, завърза ги в един чаршаф, свали ги по стълбите и ги изнесе в мрака навън. Навсякъде имаше хора, но Андерсън не им обърна внимание. Тръгна бързо в сенките, стигна до един канал и хвърли чаршафа с кървавите дрехи във водата, където змиеглавите риби и шараните щяха да ги изядат с маниакална решителност. Рибите се стекоха, привлечени от миризмата на кръв, и водата кипна.
Когато се върна в апартамента, Емико вече бе излязла от банята, черната ѝ коса лепнеше мокра по лицето. Приличаше на изплашено животинче. Андерсън отиде да вземе аптечката. Проми порязванията по лицето и ръцете ѝ, после ги намаза с противовирусна паста. Емико не реагира нито веднъж, не извика, не трепна. Ноктите ѝ бяха изпочупени. Синини тъмнееха по тялото ѝ. Но нараняванията ѝ определено не обясняваха наличието на толкова много кръв.
— Какво стана? — попита я нежно той.
Тя се сгуши в него.
— Сама съм — прошепна. — Няма място за Новите хора. — И се разтрепери отново.
Андерсън я придърпа към себе си. Кожата ѝ пареше.
— Спокойно. Скоро всичко ще се промени. Ще бъде различно.
Тя поклати глава.
— Не. Не вярвам.
Миг по-късно вече спеше, дишаше равномерно, тялото ѝ най-сетне освободено от напрежението и приласкано в обятията на безпаметен сън.
Андерсън се събуди внезапно, целият в пот. Погледна към тавана — вентилаторът беше спрял, изчерпил джаулите си. Емико стенеше и се мяташе до него, гореща като пещ. Той се претърколи към ръба на леглото и седна.
Лек океански бриз разхлаждаше едва доловимо апартамента. Андерсън погледна през замрежените прозорци към тъмния град. Толкова късно през нощта подаването на метан към уличните лампи беше прекъснато. Светлинки се виждаха само в далечината, където плаващите морски поселища на Тонбури развъждаха риба и се местеха постоянно в борбата си за оцеляване.