Момиче на пружина

— Знаеш какво — измърмори тя. — Получавам онова, което се заклех, че ще получа.

— А още ли го искаш?

Тя не му отговори.

Влезе в храма. Дори толкова рано сутрин храмът беше пълен с поклонници, коленичили пред статуите на Буца и пред светилището на Фра Сюб, което отстъпваше по размери само на онова в комплекса на министерството. Просторното помещение гъмжеше от хора, които правеха приношения от цветя и плодове, други хвърляха гадателски пръчици да разбудят късмета си — и над всичко това монасите пееха и пазеха града с молитвите си, с амулетите, с въжетата сайсин, които се протягаха от храма към дигите и помпите. Свещената нишка се поклащаше в сивкавата утринна светлина, повдигната върху стълбове над улици и булеварди, проточила се с мили от това благословено сърце на града до помпите и оттам околовръст над вълноломите. Песента на монасите не спираше нито за миг, пазеше Града на свещените създания от неутолимия океан.

Каня купи тамян и храна за приношение и ги занесе в хладните недра на колонния храм, надолу по мраморните стъпала. Коленичи пред древната градска колона на плячкосания Аютая и пред по-голямата колона на Банкок. Мястото, откъдето започваше замерването на всички разстояния. Сърцето на Крунг Теп, домът на духовете, които го защитаваха. Ако застанеше на входа на храма и погледнеше към дигите, щеше да ги види как се издигат от всички страни. Очевидно бе, че се намират в най-ниската точка, на дъното на гигантска купа. Че са открити от всички страни. Този храм… Каня запали тамянната пръчица и замълви молитви на благодарност и почит.

— Не мислиш ли, че е лицемерно да дойдеш точно тук, в храма, по поръчка на търговското министерство?

— Млъкни, Джайде.

Джайде коленичи до нея.

— Е, поне си избрала хубави плодове, ако не друго.

— Млъкни.

Искаше да се помоли, но Джайде ѝ пречеше с постоянното си мрънкане. Скоро се отказа и излезе навън, където светлината и жегата набираха сила. Наронг я чакаше там, облегнат на един стълб, стоеше и гледаше народните танци. Барабаните биеха, танцьорите изпълняваха стилизираните завъртания, гласовете им — високи и ясни — се надпреварваха с монотонния напев на монасите в другия край на вътрешния двор. Каня отиде при него.

Наронг вдигна ръка.

— Нека приключат.

Каня овладя раздразнението си, намери си място и зачака драматизацията за живота на Рама да свърши. Накрая Наронг кимна доволно.

— Хубаво е, нали? — Кимна към колонния храм. — Направи ли си приношението?

— Теб пък какво те интересува?

Други белоризци се стичаха в храмовия комплекс да направят приношения. Отправяха молитви за повишение в чин и за по-доходоносни задачи. Молеха се за успех в разследванията си. За защита срещу заразите, с които се сблъскваха ежедневно. За белоризците това светилище беше почти толкова важно, колкото и храмът на Фра Сюб, мъченика на биоразнообразието. Каня се изнервяше, че говори с Наронг в присъствието на толкова много белоризци, но той, изглежда, не даваше и пукната пара.

— Всички обичаме града — каза той. — Дори Аккарат би направил и невъзможното да го защити.