Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Да, може да се каже – отвърна умислено тя.
Магията на Лоркан усети гарнизона преди слуха и обонянието му.
Уви се около мечовете им – обикновени, полуръждясали оръжия – и се окъпа в страха и напрежението им. Вкуси дори частица жажда за кръв.
Лошо. Вървяха право към тях.
Той се приближи до Ели да.
– Явно приятелите ни от карнавала са искали да изкарат някоя и друга сребърна монета.
Безпомощното отчаяние по лицето й отстъпи място на будна готовност.
– Стражи?
Лоркан кимна. Стъпките вече бяха достатъчно близо, че да преброи войниците, които прииждаха откъм гарнизона в сърцето на града, несъмнено с намерението да ги приклещят между мечовете си и реката. Ако беше комарджия, щеше да се обзаложи, че двата моста – на по десетина пресечки в двете посоки – вече гъмжат от стражи.
– Имаш право на избор – обърна се към нея той. – Единият вариант е веднага да реша въпроса и да се върнем в странноприемницата, за да разберем дали Ник и Омбриел са дръзнали да ни предадат... – Тя стисна уста и Лоркан знаеше какъв е изборът й още преди да предложи: – Другият вариант е още сега да се качим на някоя от баржите и да се махнем оттук.
– Вторият – пророни тя.
– Добре – беше краткият му отговор.
После грабна ръката й и я затегли напред. Но въпреки че подкрепяше крака й с магията си, беше твърде бавна...
– Просто го направи – заповяда му тя.
Лоркан я преметна през рамо, извади брадвата си със свободната си ръка и хукна към водата.
***
Елида подскачаше и се блъскаше в широкото рамо на Лоркан, вирнала глава достатъчно, че да наблюдава улицата зад тях. Нямаше и следа от стражи, но... малкото гласче, което често шепнеше в ухото й, сега я умоляваше настойчиво да побърза. Да се маха оттук.
– Градските порти – рече задъхано тя, докато мускул и кост се удряха в корема й. – И там ще има войници.
– Остави ги на мен.
Елида опита да не си представя какво значи това. Лоркан стъпи на пристанището и се спусна към една от баржите, прелитайки по стълбите на дългия дървен кей. Корабчето беше по-малко от останалите, с боядисана в яркозелено кабина в центъра. И празно – с изключение на няколкото сандъка, стоварени на носа.
Лоркан пъхна брадвата в джоба си, а Елида вкопчи пръсти в мускулестото му рамо за опора, докато я прехвърляше през високия ръб на плавателния съд, за да я остави върху дървената му палуба. Тя залитна, преди краката й да свикнат с клатушкането на реката, но...
Лоркан вече се завърташе към върлинестия мъж, който препускаше към него с нож в ръка.
– Това е моята лодка – изрева той.
Чак като слезе на кея по късата дървена стълбичка, осъзна на кого бе налетял: очите му попиха внушителните размери на Лоркан, брадвата и меча в ръцете му и смъртоносното изражение по лицето му.
– Вече е наша – заяви лаконично Лоркан.
Погледът на мъжа прескочи между двама им.
– Няма... няма как да минете през мостовете и градската стена...
Секунди. Имаха секунди, преди стражите да ги връхлетят.
– Качвай се. Веднага – заповяда му Лоркан.
Мъжът заотстъпва.
Елида се хвана с една ръка за широкия, издигнат ръб на корабчето и рече със спокоен тон:
– Ще те убие, преди да си изкачил стълбата. Изкарай ни от града и обещавам да те пуснем.
– Ако не сега, след това ще ми прережете гърлото – преглътна тежко мъжът.
И наистина, Лоркан нагласяше брадвата в ръката си, както правеше винаги преди да я хвърли.
– Съветвам те да помислиш – каза Елида.
Китката на Лоркан потрепна едва забележимо. Щеше да го направи, щеше да убие този невинен човек само за да ги спаси...
Мъжът свали ножа и го прибра в ножницата на хълбока си.
– Отвъд града реката прави чупка. Там ще ме оставите.
Това я устройваше. Мъжът се спусна към тях, отвърза няколко въжета и скочи в лодката с лекотата на човек, който го бе вършил хиляди пъти. А щом двамата с Лоркан измъкнаха греблата от скобите им, за да изтласкат лодката от пристанището, елфът изсъска:
– Ако ни предадеш, ще си мъртъв още преди стражите да се качат на борда.
Мъжът кимна и загреба към източния изход на града, докато Лоркан влачеше Елида към кабината.
Блестящите й от чистота прозорци говореха, че човекът се гордее с лодката си. Лоркан я тикна под една маса в средата на помещението, чиято бродирана покривка я изолира от всичко, освен от звуците: затихващите стъпки на самия Лоркан, който несъмнено си търсеше скривалище в кабината, откъдето да следи развоя на събитията; барабаненето на дъжда по плоския покрив; глухото трополене на греблото по корпуса на баржата.