Империя на бури

Инстинктът и обучението го накараха да плъзне бдителен поглед из пивницата, но не откри нищо, заслужаващо вниманието му. Вонята, витаеща из помещението – на немити тела, пикня, мухъл и влажна вълна, – беше направо задушлива. Само за няколко секунди Елида вече си беше заплюла маса до тази на мъжете от пристанището и поръча две халби бира и каквото обедно ястие предлагаха.

Лоркан се настани на древния дървен стол до нейния и проклетата антика така простена, че очакваше да се срути под него. Над тях проехтя гръм и всички очи се отправиха към прозорците с изглед към кея. Вече валеше проливно и баржите се люшкаха по разбушуваните води.

Стовариха обяда пред тях, купите издрънчаха върху масата и част от гъстата кафява яхния се разля през нащърбените им ръбове. Елида дори не я погледна, нито докосна халбата, тръсната пред нея със същата незаинтересованост от бакшиш. Очите й шареха из помещението.

– Пий – нареди му тя.

На Лоркан му хрумна да я смъмри, задето му даваше заповеди, но... му харесваше да гледа това дребно, крехко същество в действие. Да наблюдава как обхожда с поглед цяла стая непознати и подбира плячката си. Беше дошла на лов... за най-надеждния и безопасен източник на информация; за човека, който не би докладвал на градския гарнизон, който още беше под ръководството на Адарлан, че тъмнокосо момиче разпитва за вражеските сили.

Затова Лоркан просто отпи от бирата си и продължи да я следи как се взира в околните. Толкова пресметливост имаше под бледото й лице, толкова лъжи се готвеха да изтекат от устните й като розови пъпки. Една част от него се зачуди дали собствената му кралица не би я намерила за полезна, дали Майев също би усетила, че навярно самата Анийт бе научила момичето да гледа, слуша и лъже.

Друга част се ужасяваше от мисълта Елида да попадне в ръцете на Майев. От идеята в какво можеше да се превърне. Какво щеше да е принудена да върши като шпионин или като придворна на Майев. Навярно беше добре, че е смъртна, защото с толкова кратък живот Майев не би си направила труда да я преобрази в свой най-безмилостен лакей.

Така се беше увлякъл в размишления, че почти не забеляза, когато Елида се облегна небрежно в стола си и прекъсна разговора на търговците и капитаните на масата зад тях.

– Как така Рифтхолд вече го няма?

Лоркан наостри уши. Бяха чули новината още преди седмици.

Капитанката, която се намираше най-близо до тях – жена на около трийсет – премери двама им с поглед и рече:

– Е, не че го няма, но... вече е владение на вещиците, изпратени от херцог Перингтън. Прокудили са Дориан Хавилиард от града.

Елида, хитроумната малка лъжкиня, придоби смаяно изражение.

– От седмици сме в дълбоката пустош и не знаехме. Мъртъв ли е Дориан Хавилиард? – прошепна ужасено... сякаш не искаше да я чуят.

Отговори й по-възрастен брадат мъж от същата маса.

– Не са открили тялото му, но щом херцогът е снел титлата му, предполагам, че е жив. Не виждам смисъл от подобни мерки срещу мъртвец.