Тайната на Ботичели

Прима обеционе: На главата му беше кацнала опърпана червена рогозка, която той наричаше коса.

Секонда обеционе: Носът му беше като разплут патладжан.

Терца обеционе: Коремът му беше толкова голям, че приличаше на буре.

Но от мига, в който го зърнах, разбрах, че той е по-умен от всеки друг мъж, когото бях срещала. С изключение на един.

Уроците ни се провеждаха все на едно и също място — в Залата на картите, разположена на горните етажи в двореца на баща ми, където стените бяха покрити с карти и схеми, изработени от най-великите художници на Венеция. Пътешествията бяха показани чрез огромни вълнообразни линии, ветровете бяха представени като брадати богове с издути бузи, разположени по всички ъгли. На всяка карта се виждаха назъбени компаси, от бушуващите води се надигаха приказни чудовища, красиви кораби пореха високите вълни.

Въпреки че не бе благословен с особено приятен външен вид, синьор Кристофоро бе изключително любезен и мил човек, а щом успях да схвана невероятно тежкия му моряшки акцент, се оказа и много духовит събеседник и добра компания, изпълнен със завладяваща страст към предмета, който преподаваше.

За пореден път ставах свидетел как животинските страсти на един мъж могат да бъдат потиснати от друга, не по-слаба интелектуална страст. Ботичели — истински гений на нашето време, ме бе погледнал не като жена, а като поредната фруктиера, която трябва да нарисува. А този странен дребен човечец, който не бе особено по-възрастен от мен, гледаше по-скоро в окото на вятъра, отколкото в моите очи, би предпочел да съзерцава лицето на компаса, отколкото моето, и да прокарва пръсти по-скоро по линиите на географската ширина, отколкото по бледите сини венички, които чертаеха картата на деколтето ми.

Защото вече знаех немалко неща за мистерията на града, който обитавах. По една странна прищявка на географията градът се бе превърнал в пазител на портите към Черно море и към всички търговски маршрути оттук до Константинопол. От синьор Кристофоро научих за съперничеството между Венеция и Генуа във връзка с тези маршрути и разбрах, че родният му град е единственият, който може да претендира да бъде почти равен на нашия по военноморска мощ. Разказа ми и за ожесточената конкуренция в изработването на карти, за надпреварата за съставяне на пълна карта на света, за състезанието за изграждане на все по-големи и все по-издръжливи кораби — всички те означаващи, че нашият полуостров управлява моретата както на изток, така и на запад. От него научих великите единици за измерване — за клафтерите, левгите и ъгловите разстояния. По време на тези обяснения той често ме караше да се смея, като разправяше, че кривата на хоризонта го карала да мисли, че светът е кръгъл като ябълка, а не плосък като погача (казах ви, че имаше страхотно чувство за хумор). От него научих, че една от най-ранните и най-съвършени карти е изработена тук, във Венеция, от свещеник на име Фра Мауро. Веднъж синьор Кристофоро ме закара с лодка през лагуната до остров Сан Микеле, защото бяхме получили специално разрешение да видим въпросната карта, съхранявана в манастира там. И докато съзерцавах чудатите линии и деления, държавите на нашия свят, отбелязани в злато върху огромния лазурен диск на морето, аз с удивление установих колко малък всъщност е нашият полуостров — малък, но изключително могъщ. На връщане към двореца морето отново бе станало бурно, но тогава имах възможността от първа ръка да се уверя колко умел всъщност е синьор Кристофоро. Аз си седях преспокойно на възглавничките, наслаждавах се на солените пръски, които пръскаха лицето ми като мъжко семе, и се чувствах спокойна. За разлика от мен постоянното присъствие Марта се бе привела встрани и повръщаше като обезумяла. Не мога да не призная, че наблюдавах с перверзно удоволствие как гадната вещица си изповръща червата в Зиорето. Защото в протоците на Неапол аз бях преживяла неща, много по-страшни от това, бях претърпяла корабокрушение и едва не се бях удавила. Загледах се в учителя ми, който бе вперил бледосините си очи в небето и следеше хоризонта, и се запитах какво ли би казал, ако знаеше, че опитът ми с морето е доста по-голям, отколкото си мисли. Но в момента той бе зает да ми обяснява за високия прилив — за аква алта, който наводнявал града всяка есен и всяка пролет. И когато най-сетне се върнахме в закътаните води на Сан Марко и белите стени на моя воден затвор се извисиха пред нас, пак той ме запозна с най-безценното късче информация до този момент. Докато ругаеше невежите лодкари, заприщили водните пътища, той се оплака, че само след седем дена щяло да стане десет пъти по-зле, защото тогава всяка гондола и трагето в града щели да излязат по Канале Гранде за карнавала. Това бил моментът на невиждани тържества, провеждани всяка година преди Велики пости — четиринайсет дни и нощи на запои, разврат и ежедневни регати по Големия канал. И дори щяло да бъде двайсет пъти по-зле, защото по време на карнавала всички в града ходели с маски и костюми и пияни до козирката, така че неопитните моряци се превръщали в още по-сериозна пречка, защото алкохолът и маските замъглявали очите им, а тежките карнавални костюми спъвали краката им. Допълни, че именно поради тези причини никога не минавало без няколко удавяния — но както поясни с типичния си черен хумор, никога не било късно да станат и повече. Представих си въпросните нещастници как се прекатурват през борда на гондолите си и как напоените с вода тежки брокати и кадифета ги повличат към дъното. И разбрах, че там, долу, се вихрят добре облечени скелети, носещи се в ритъма на тайнствен божествен танц, отдадени на вечния подводен карнавал на мъртъвците.