Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Когато наближи "Божия дом" начело на свитата си (настояваше да язди, тъй като бе икономка и бе свикнала да се разпорежда, а въоръжените рицари просто я следваха), тя се учуди колко смесени станаха чувствата й. "Божия дом" бе разположен много красиво и бе удоволствие да се наблюдава още отдалеч. Въпреки че есента бе преполовила, покрай зидовете цъфтяха рози, от ония, които тя щеше да се опита да купи, за да разкраси Рисеберя.

Нямаше друго място на земята, което да мрази повече от "Божия дом", това бе несъмнено. Каква съществена разлика обаче имаше между това да се доближава до това царство на майка Рикиса като свободен човек и като човек, който й се подчинява.

Сесилия Роса си внушаваше строго, че идва тук единствено по работа и заради Рисеберя. Нямаше причина да се кара с майка Рикиса или да се старае да й покаже, че силата й е пречупена. На края на посипания с чакъл път Сесилия си въобразяваше как внезапно ще се изправи пред Рикиса сякаш бяха равни, игуменката от "Божия дом" и икономката от Рисеберя, щяха да свършат работа по най-рационалния начин и нищо повече.

От очакванията й за срещата обаче не се получи нищо. Майка Рикиса бе на смъртния си одър и един свещеник, Йорян от Векшьо, бе повикан, за да я изповяда и да я миропомаже.

При тази новина Сесилия Роса първоначално реши просто да си тръгне от "Божия дом", но тъй като пътуването бе дълго и тежко, а животът в "Божия дом" и Рисеберя трябваше да продължи и след като всички живеещи там починеха, тя промени решението си и влезе в гостоприемницата, където тя и спътниците й бяха посрещнати с добре дошли така, както биваха посрещани всички останали пътници.

Рано тази вечер я потърси непознатият за нея свещеник, който я помоли да го последва в клаузурата, за да посети за последно майка Рикиса. Игуменката сама беше пожелала тази последна услуга от Сесилия Роса.

Естествено немислимо бе да откаже на умиращата едно така лесноизпълнимо предсмъртно желание. Пряко волята си Сесилия Роса тръгна след свещеник Йорян към предсмъртното ложе на майка Рикиса. Нежеланието й нямаше нищо общо със смъртта, добре позната й от манастирите, където множество възрастни дами идваха, за да изживеят последните си дни. Нежеланието имаше общо с онези чувства, за които тя се страхуваше, че ще съзре в сърцето си при смъртта на майка Рикиса. Да триумфираш пред смъртта на ближния си би бил трудно простим грях. Какви чувства обаче може да изпита човек пред някого, който за него е въплъщавал чистото зло?

Свещеникът оплакваше и отправяше молитви, а Сесилия Роса влезе с него в личните покои на майка Рикиса. Тя лежеше на чаршаф, завита с одеяла и с по една запалена свещ от двете страни на леглото. Беше много бледа, сякаш Онази с косата вече бе обхванала сърцето й със студената си костелива ръка. Очите й бяха полупритворени.

Сесилия Роса и свещеникът веднага коленичиха край леглото и изрекоха необходимите думи. Когато приключиха с молитвата, очите на майка Рикиса се отвориха леко и внезапно тя протегна изпод одеялото ръката си, подобна на клещи, и стисна Сесилия Роса за врата със сила, неподобаваща на смъртник.