Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Можеше да отиде до Нес на остров Висинг и да гостува на Сесилия Бланка, а можеше със сигурност да прекара известно време в гостоприемство в Улфсхем при Улвхилде. Едно беше обаче да гостуваш на приятели, когато можеш да им върнеш жеста, съвсем друго бе да отидеш при тях като бездомник.
С рязко движение тя разкъса кърпата, с която толкова беше привикнала през тези двадесет години, че без нея се чувстваше сякаш без коса. Разроши косата си и започна да прокарва пръсти през нея, за да се разплете; бе прекалено дълга за правилата в манастира, но Сесилия се бе измъкнала от последните две от общо шест годишни подстрижки.
Наведе се напред и се опита да се огледа във водното огледало. Мракът обаче се бе спуснал и тя можа слабо да различи лицето и червената си коса, а и това, което видя, беше по-скоро това, което си спомняше за себе си от младостта, отколкото истинския си вид. В Рисеберя нямаше огледала, както във всеки друг женски манастир.
Тя заопипва припряно тялото си, както беше позволено на една свободна жена, дори се опита да докосне гърдите и бедрата си, тъй като от тази вечер това вече не представляваше нарушение на правилата.
Ако се замислеше, дори бъдещият й свободен живот щеше да бъде обграден с огради и зидове. Биргер Бруса бе й предложил да стане икономка в Рисеберя, докато иска, и когато го каза, това прозвуча просто като любезност. Но когато сега, в първия час от свободата, тя се опитваше да проумее какво означаваше тази любезност, по-скоро й се струваше, че е трябвало да продължава да работи по същия начин, както през предишните години.
Е, не съвсем по същия. Тя реши, че няма да покрива косата си и че няма нужда да участва нито в сутрешни, нито във вечерни молитви. Така щеше да получи ценно време за работа. Вече щеше да ходи сама до пазара за покупки и това внезапно й се стори като най-голямата промяна. Имаше право да е сред хората и да говори с когото си поиска, не беше вече застрашена от грехове и наказания.
Най-много й се искаше да отиде до Биелбо, за да види сина си Магнус. Това обаче беше среща, която за която тя еднакво копнееше и от която се страхуваше.
За много хора, но най-вече за църквата, Магнус бе роден в грях и срам. Биргер Бруса го беше взел при себе си още като пеленаче, беше го отвел, за да бъде приет в рода и го бе възпитавал наред със собствените си и на госпожа Бригида деца. Като момче Магнус вярваше, че е син на Биргер Бруса. Твърде много зли езици обаче знаеха за произхода му и слуховете стигнаха до самия Магнус, в началото като бегли подхвърляния, след това от някой, който в гнева си не бе говорил тъй уклончиво.
Точно на границата между детството и зрелостта Магнус бе започнал да се досеща за истината и бе привикал настрана Биргер Бруса, настоявайки за обяснение. Биргер Бруса не видя какво друго може да направи, освен да му разкаже всичко без заобикалки. Известно време Магнус обикаляше мрачен и неспособен да контактува, сякаш спокойният му живот на син на ярл се бе превърнал в пух и прах. Биргер Бруса реши да не безпокои момчето, тъй като очакваше то да се промени, когато любопитството надделее над разочарованието.
Така и стана. След известно време той потърси пастрока си и започна да разпитва кой е Арн Магнусон. Както Биргер Бруса бе разказал на Сесилия Роса, може би се бе разпрострял твърде много при описанието на Арн като най-добрия боец с меч в Западна Готаланд на всички времена и като отличен стрелец с лък. Е, това не беше чиста лъжа, оправдаваше се Биргер Бруса. Все още беше жив споменът как младият Арн, доскоро момче, бе победил могъщия боец Емунд Улвбане на съвета на всички готи край Аксевала. Беше като борбата между Давид и Голиат от Библията, а Арн се беше проявил толкова по-добре с меча от Емунд, че вместо да му отнеме живота, го бе пощадил и му бе отсякъл само едната ръка.
Когато Магнус се бе почувствал свободен да разпитва старите си роднини за тази случка, се натъкна на мнозина, които са присъствали или поне се предполагаше, че са присъствали в Аксевала, но все пак можеха да разкажат историята в най-общи линии.
Тъй като младият Магнус още в невръстните си години се бе проявил като много по-добър стрелец с лък от останалите момчета, той прие обяснението, че баща му е бил ненадминат стрелец, и започна да упражнява стрелбата си повече от необходимото за сметка на друга неща в обучението си. Той също така отиде при Биргер Бруса и заяви, че ако баща му не се върне жив от Светите земи, той нямаше да приеме името Биргерсон от Биргер Бруса, нито пък Арнсон. Искаше името му да е Магнус Монешьолд и сам беше си нарисувал в сребристо малък полумесец върху щита си.