Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Ето защо тези суфисти сега ходеха от тамплиер на хоспиталиер, като искаха от тях да приемат праведната вяра срещу живота си. Всеки път, когато получаваха отрицателен отговор — а нямаше нито едно изключение, — те извършваха екзекуция. Но много рядко се случваше да успеят да отсекат главата с един удар. Когато все пак успяваха, радостни възгласи се издигаха над тълпата. През останалото време наоколо избухваха в смях, подхвърляха шеги или даваха подходящи съвети.
Арн се бе свестил от водата, която му бяха дали да пие, ала лицето му беше покрито с кръв и той едва виждаше с едното око. Затова му беше трудно да гледа какво точно се случваше по-надолу в редиците.
Всъщност не го и интересуваше. Подготвяше се да предаде Богу дух, молейки се с всички сили Той да му каже какъв бе смисълът на всичко това. Защото на този 4 юли 1187 година се навършваха точно 20 години, откакто бе дал обет пред тамплиерите и по залез-слънце Арн трябваше да бъде свободен. Защо Господ му бе позволил да живее до последния час на този обет, ако е било само за да му вземе веднага след това живота? И защо го бе оставил да живее до деня, в който бе видял унищожаването на християнството в Светите земи?
Помисли си, че се държи като егоист. Не бе единственият, който щеше да умре в този ден, и не биваше да омърсява последните си часове с упреци. Понеже животът му беше към своя край, той започна да се моли за Сесилия и за детето, което скоро щеше да остане без баща.
Когато групата от окървавени и плувнали в пот суфисти стигнаха до него, те го попитаха, както бяха направили и с другите, дали е готов да се откаже от неправедната вяра. Ако се съдеше по тона на въпроса, който бяха задали, те едва ли очакваха положителен отговор и дори не бяха убедени, че е в състояние да ги разбере.
Тогава Арн вдигна приведената си глава в знак на отказ и изрече думите на езика на Пророка. Бе съвсем спокоен:
— В името на милостивия и състрадателен Господ слушайте какво говори вашата собствена свещена книга, 48 стих от третата сура — започна той, вдишвайки дълбоко, за да има сили да продължи, докато всички около него слушаха със зяпнала уста. — Господ рече на Иисус: Аз ще накарам да страдаш от смъртта си и ще те взема при мене. Ще те освободя от неверниците и ще издигна тези, които са те следвали, над тези, които не вярват, до деня на възкресението. Вие ще се обърнете всички към мене и ще отсъждам по вашите спорове.
Арн затвори очи и се наведе напред, очаквайки фаталния удар. Ала суфистите до него бяха чули Божието слово да излиза от устата на един от техните най-лоши врагове. В този момент един емир разцепи тълпата от любопитни, като каза:
— Открих Ал Гути!
Въпреки че никой от тях досега не беше имал възможност да го срещне, всеки знаеше, че един-единствен от техните неприятели можеше да рецитира Божиите слова така точно.
Саладин бе издал заповед: ако намереха Ал Гути жив, той не трябваше да бъде измъчван, а третиран като най-знатен гост.
X
Когато слънцето залезе в последния ден от двадесетгодишното й заточение, Сесилия Роса седеше съвсем сама край едно от вирчетата на Рисеберя. Беше топла и безветрена вечер скоро след деня на св. Пер, когато лятото щеше да премине зенита си и жътвата скоро щеше да започне в Западна Готаланд, но не и тук горе, в Норданског.
Тя беше ходила на месата два пъти и бе взела причастие изпълнена с мисълта, че на този ден с подкрепата на светата Дева бе изтекло времето, което й се беше сторило като целия й живот. Най-сетне беше свободна.
И все пак не. Защото когато удари часът на свободата, сякаш нищо не се промени и никакъв знак не се появи. Всичко си беше както обикновено, като през всеки друг летен ден.
Тя осъзна, че вероятно бе имала детински представи, че Арн, чийто час на свободата може би бе ударил заедно с нейния, начаса щеше да пристигне на кон от нищото, макар да беше ясно, че му предстои твърде дълъг път. Запознати твърдяха, че пътят от Йерусалим може да отнеме цяла година.
Може би се бе впуснала в мислите си за този бъдещ щастлив момент, тъй като дълбоко в себе си усещаше, че ще стане точно така, а именно нищо особено. Сега тя бе на тридесет и седем години, и не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си. Доколкото знаеше, баща й си беше вкъщи в Хюсабю, покосен от удар, без пари, изцяло зависим финансово от момчетата в Арнес. Той нямаше да й се зарадва особено, когато тя се прибереше и пожелаеше да живее от неговите доходи.
В Арнес тя нямаше да получи нищо, там сестра й Катарина беше домакиня и тъй като по нейна вина Сесилия Роса бе изпратена на двадесетгодишно заточение в манастир, срещата между двете щеше да е еднакво нежелана както от Сесилия, така и от Катарина.