Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Льошик, слънчице, толкова се радвам!

— И защо е тая радост? — учуди се Алексей, тъй като рядко му се случваше да види такава бурна проява на емоции у съпругата си.

— Затъжих се.

— Я не лъжи. Направила си някоя пакост, а сега ми се подмазваш.

— Що говориш така? — засегна се Настя. — Нищо не съм направила. Не съм подпалила къщата, не съм направила наводнение, дори една ваза не съм счупила. Престани с твоите инсинуации. По-добре ми разкажи как се представи на защитата твоят политизиран аспирант.

— Ами защити — лаконично отговори Льоша. — Едва-едва. От всичките ми ученици той излезе най-калпавият. Голям срам брах на съвета заради него.

— Толкова ли слабо се представи? — съчувствено попита Настя.

— Много. Хайде да не приказваме за това. А при тебе какво ново?

— Ох, Льошка, какво ново може да има при мен? Само трупове. И неприятности. Впрочем съзнанието ти не е затормозено като моето, кажи ми, моля те, какви асоциации буди у тебе словосъчетанието „Златен човек“?

— Добър, отзивчив, едър. По аналогия със „златно сърце“.

— Не, не става. Това не е характеристика, а указание за нещо конкретно.

— Тогава не знам. Никакви асоциации нямам.

— Помисли си де.

— Ъхъ, а може ли да похапна, докато си мисля? Пък и трябва да ти напомня, че се намираш вкъщи, а не на работа. Аз съм гладувал цял ден и не сядам да ям, чакам те да вечеряме заедно.

— Ей сега, извинявай. Само да си измия ръцете.

Настя бързо се преоблече, изми си ръцете и седна на масата. Мисълта за „Златния човек“ не напускаше главата й и тя несъзнателно изпробваше загадъчното словосъчетание към всичко, което й попаднеше пред очите. Красивата опаковка на английски чай, върху която е нарисувана карета с пътници на фона на равнинен ландшафт. Ярките цветя по големия китайски термос. Белият електрически чайник от фирма „Тефал“. Червената пластмасова бутилка с кетчуп. Сивите и розовите цветчета по щорите на прозореца. Златокосият мъж, седнал срещу нея на трапезата, любимия й Льошка. Впрочем дали не става дума за някой риж човек? Тя трескаво започна да си припомня дали сред хората, въвлечени в делото за петте убийства и отвличането, няма някой с рижа коса. Но не можа да се сети.

Отрязвайки си малки парченца от печеното, тя се опитваше мислено да се постави на мястото на Наташа Терехина. При този начин на живот, който е водила, кръгозорът й би трябвало да е по-тесен и специфичен. Щом е писала за „Златния човек“, значи смисълът на тези думи няма нужда да се търси в толкова широка сфера като градските гербове и златните находища. А в неща, които са й били достъпни през тези шест години.

А какво й е било достъпно? Опита се да си спомни какви книги бе видяла на нощното й шкафче. Със сигурност имаше любовни романи. И то много. После — учебници. От училищните — география, история, руска литература, биология. От по-сложните на академично ниво — физика, химия, математика. По математика не бяха само учебници и помагала, но и монографии, това си го спомня добре, това й направи впечатление, защото навремето и тя завърши физико-математическото училище, макар че сега от целия курс по математика помнеше добре само програмирането, и то защото постоянно използваше компютър за обработка на различни сведения. Всичко останало бе успяла да забрави.