![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Този път беше подготвен. Сграбчи ръба на отвора и увисна, потрепвайки от болка. Пое няколко пъти дълбоко дъх и се издърпа.
„Още малко, още съвсем малко…“
Изпотрошените ръбове на тухлите се изнизваха пред погледа му. В един момент лактите му се притиснаха към тухлената стена и за момент му се стори, че се е заклещил, увиснал безпомощно в отвора като хваната в капан птичка. Пое въздух още веднъж, стиснал зъби, за да преодолее болката в ръцете си, и се напрегна. Цял разтреперан, се издигна още два-три пръста и очите му се показаха над отвора, после носът и накрая брадичката. Като използваше лактите си като лостове, се запровира през дупката, без да обръща внимание на тухлите, които жулеха гърба и ребрата му, зарита като плувец — и накрая се измъкна и се просна на влажните камъни. Спасен.
Дълго не помръдна — само дишаше и се мъчеше да не мисли за болките в ръцете и раменете си. Изтърколи се по гръб и пак видя каменен таван, не чак толкова висок, колкото предишния. По бузите му потекоха сълзи. Поредната серия от мъките му ли беше това? Щеше ли да се измъква дупка след дупка, разчитайки единствено на собствените си сили, завинаги? Прокълнат ли беше?
Измъкна все още влажното парче риза от бричовете си и изстиска няколко капчици в устата си, след това седна и се огледа.
Сърцето насмалко да изскочи от гърдите му. Това вече беше нещо съвсем различно.
Седеше на пода в помещение, което явно беше склад. Беше дело на човешка ръка и беше пълно с човешки принадлежности, които, изглежда, отдавна не бяха докосвани. В един ъгъл беше подпряно колело на фургон с две липсващи спици до едната стена бяха подредени няколко бурета, а до тях бяха струпани платнени чували с неизвестно съдържание. Единственото, което в първия момент си помисли Саймън, беше вероятността да са пълни с храна. Видя и една дървена стълба, подпряна до отсрещната стена, и разбра откъде идва светлината.
Горният край на стълбата изчезваше през отворения капак на тавана — квадрат, през който струеше ярка светлина. Саймън се вторачи в нея и зяпна. Някой явно беше чул молитвите му и я беше оставил там да го чака.
Изправи се и бавно тръгна през стаята, сграбчи стъпенките и погледна нагоре. Над главата му наистина струеше светлина, дневна светлина. След толкова време нима беше възможно?
Стаята отгоре беше друг склад. В нея също имаше капак и стълба, но в горния край на стената имаше малко тясно прозорче, през което зърна сивото небе.
„Небе!“
Мислеше, че сълзите му вече са пресъхнали, но щом зърна правоъгълника от облаци, отново заплака с хлипове на облекчение като изгубено дете, намерило родителите си. Падна на колене и занарежда благодарствена молитва. Отново му връщаха света. Не, не беше така: той беше открил отново света.
След кратка почивка се изкатери по стълбата. Над капака имаше малка стая, пълна със зидарски инструменти, делви с боя и варов разтвор. В стаята имаше нормална врата и нормални, покрити с мазилка стени. Саймън беше възхитен. Всичко беше така благословено нормално! Открехна предпазливо вратата, внезапно осъзнал, че се намира в обитавано от хора място и че колкото и да бе закопнял да види нечие лице и да чуе нечий глас, който не отекваше сред сенчестата пустош, трябва да внимава.
Зад вратата се простираше огромна зала с излъскан каменен под, осветена единствено от малки високи прозорци. Стените бяха покрити с тежки гоблени. Вдясно се издигаше широко стълбище, което изчезваше от погледа. От срещуположната страна на залата няколко стъпала достигаха до площадка пред затворена врата. Саймън се огледа и се ослуша, но изглежда, нямаше друг човек освен него. Пристъпи в залата.
Въпреки многобройните принадлежности за почистване в различните складови помещения, огромната зала като че ли не беше почиствана от много отдавна: бледи петна плесен покриваха гоблените, а въздухът беше тежък от влага като в отдавна непроветрявано помещение.
Изумителното усещане, че отново вижда дневна светлина, и възторгът от измъкването му от дълбините бяха толкова силни, че за известно време Саймън не можа да си даде сметка, че отлично познава това място. Нещо във формата и подреждането на прозорците или някаква смътно доловима подробност върху един от избледнелите гоблени най-после проблесна в паметта му.