Деца от кръв и кости [bg]

Глава шестдесет и шеста

Инан

Писъците на Зели ме преследват дълго след като са стихнали.

Остри.

Пронизителни.

Въпреки че смазаното й съзнание почива на мястото във въображението ми, физическата ми връзка с тялото й остава. Отзвуци от болката й изгарят кожата ми. Понякога тя става толкова силна, че не мога да си поема въздух. Опитвам се да скрия болката и чукам на вратата на баща ми.

С магия или не, трябва да я спася. Веднъж вече разочаровах Зели.

Никога няма да си простя, ако позволя да загине тук.

— Влез.

Отварям вратата, потискам магията си и влизам в покоите на командващия, които баща ми си е присвоил. Той стои, облечен в кадифената си нощна роба, и разглежда стара карта. Няма и следа от омраза. Нито дори намек от отвращение. За него жигосването на думата ЛАРВА на гърба на едно момиче е просто работа.

— Искал си да ме видиш.

Баща ми не отговаря един дълъг миг. После взима картата и я вдига към светлината. Едно червено X отбелязва долината на божниците.

В този момент осъзнавам — смъртта на Зулейка, писъците на Зели. Те не означават нищо за него. Понеже са магове, те са нищо.

Проповядва дълг преди всичко, но неговата Ориша не включва тях. Никога не ги е включвала.

Не иска да унищожи магията.

Иска да унищожи тях.

— Ти ме опозори — казва най-после той. — Не може да се държиш така по време на разпит.

— Не бих нарекъл това разпит.

Баща ми оставя картата.

— Моля?

Нищо.

Той очаква да кажа точно това.

Но Зели ридае и трепери в периферията на ума ми. Няма да нарека изтезанието по никакъв друг начин.

— Не научих нищо полезно, татко. А ти? — Гласът ми се става по-силен. — Единствената информация, която получих, е само как можеш да накараш едно момиче да крещи силно.

За моя изненада баща ми се усмихва. Но усмивката му е по-опасна от гнева му.

— Пътуването те е направило по-силен — кимва той. — Това е добре. Но не похабявай енергията си в защита на тази…

Ларва.

Знам, много преди баща ми да го е изрекъл. Знам как гледа на всички тях. Как ще погледне на мен.

Раздвижвам се и се премествам, докато успявам да видя отражението си в огледалото. Ивицата отново е покрита с черна боя, но само небесата знаят колко дълго ще остане така.

— Ние не сме първите, които понасят това бреме, които трябва да стигнат толкова далече, за да опазят кралството си. Брагонианците, порлтоганите — всички са смазани, защото не са се борили достатъчно упорито срещу магията. Ти искаш да пощадя ларвата и да позволя Ориша да я застигне същата съдба, така ли?

— Не предлагам това, но…

— Ларва като нея е като неопитомено ездитно животно — продължава баща ми. — Няма да ти даде отговори. — Баща ми се връща отново към пергамента. Начертава още едно X върху Илорин. — Щеше да го разбереш, ако беше останал. Накрая тя ми каза всичко, което исках да знам.