Прокобата на Господаря Гад [bg]

До края на следобеда се взираше в планините. Израстваха пред очите на отряда, все едно върховете им тепърва се изправяха непохватно. Хребетът се извиваше в далечината на югозапад и североизток, но не беше висок колкото планините зад каменното поселище Митил. Затова пък се отличаваше със суровост. Томас не знаеше какво има отвъд хребета, нито искаше да научи. Тези непристъпни планини му вдъхваха смътно успокоение сякаш заставаха между него и нещо, което не би понесъл.

Отрядът продължи в бавен тръс към тях. Слънцето клонеше на запад в равнините, когато конниците навлязоха в подножието на стръмна издатина в хребета. Гърбовете им се обагриха в оранжево и розово с изкачването по последния склон преди широка плоска поляна под самите канари.

Най-сетне пристигнаха в Човешкия дом.

В долната си част грамадните скали се извиваха рязко навътре и образуваха пещера като дълбока изправена купа в камъка. Далече навътре, където бяха заслонени от стихиите, се редяха крепените от обръчи палатки, в които живееха семействата на рамените. Отпред, но също под защитата на скалната козирка, беше общото място с огньовете, където готвеха. Там танцуваха и пееха, когато не бяха в равнините с ранихините. Всичко изглеждаше пестеливо и оскъдно, сякаш за толкова поколения рамените не бяха спечелили благосклонността на планината. Човешкият дом не беше нищо повече от стан на бродещ из равнините народ.

Около седемдесет рамени се събраха да гледат наближаващия отряд. Почти всички бяха Усърдни в дома — младите и старите, както и онези, които се нуждаеха от безопасност и мека постеля. За разлика от Покорните на гривата и Въжарите те нямаха въжета.

Но Лид беше тук и излезе пъргаво пред останалите с още трима, които Томас също сметна за Покорни на гривата. Имаха на шиите си огърлици от цветя като нейната и бяха стегнали с въжета косите си, а не ги носеха на кръста. Отрядът спря и Протал слезе от коня пред Покорните на гривата. Поклони им се по местния обичай и те отвърнаха на поздрава.

— Приветствам ви отново, Владетели отдалече — каза Лид. — Привет, Носителю на пръстена, Върховен владетелю, Великане, Кръвна стража. Добре сте дошли при огъня и подслона на Човешкия дом.

Щом изрече думите, Усърдните в дома дойдоха бързешком изпод скалния навес. Всеки конник беше посрещнат с усмивка от Усърден в дома, който му поднасяше гривна от сплетени цветя и с ритуална тържественост я връзваше на дясната китка на госта.

Томас се смъкна от гърба на Дура и се озова пред хем стеснително, хем дръзко момиче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Чудесната черна коса падаше на раменете й и обрамчваше големи кафяви очи. Тя не се усмихваше, може би от страхопочитание пред Носителя на пръстена, владеещ бялото злато. Момичето внимателно протегна ръце, за да върже гривната на китката му.