Зовът на барабана [bg]

Е, не е била никаква вещица, разбира се, но нещо също толкова опасно. Той имаше нейните очи. Или поне Клеър бе казала така. Беше ли наследил и още нещо от нея? Дали ужасяващата способност да се пътува през камъните се бе предала през поколенията нищо неподозиращи уважавани строители на лодки и овчари?

Мислеше за това всеки път, когато видеше таблицата и поради тази причина се опитваше да не я поглежда. Разбираше колебанието на Бриана; много добре разбираше тънката като бръснач граница между любопитството и страха, разкъсването между нуждата да узнаеш и страха от това, което ще научиш.

Е, можеше да помогне на Бриана да разбере. А колкото до него самия…

Пъхна таблицата в една папка и я прибра в кашона. Затвори го и добави едно X с тиксо върху капака му, за всеки случай.

— Е, това беше — каза на глас и излезе от празната стая.

Спря изненадан в края на стълбите.

Бриана се беше изкъпала, явно не се бе изплашила от древния бойлер с напукания емайл и тътнещ пламък, и сега излизаше в коридора само по хавлия.

Тръгна по него, без да го види. Роджър стоеше неподвижно, вслушваше се в ударите на сърцето си и усети как дланта му стана хлъзгава на дървените перила.

Тя се беше покрила добре; беше виждал повече от тялото ѝ, когато беше с къси панталонки и потник през лятото. Но именно крехкостта на кърпата го възбуди; знанието, че може да я съблече с едно бързо дръпване. Това и мисълта, че са съвсем сами в къщата.

Динамит.

Пристъпи след нея и спря. Тя го беше чула и също спря. Но не се обърна веднага. Стъпалата ѝ бяха боси, с високи извивки и дълги пръсти; тесните мокри следи тъмнееха по износената пътека, която покриваше коридора.

Тя не каза нищо. Просто го гледаше, очите ѝ бяха тъмни и скосени. Стоеше пред високия прозорец в края на коридора и увитата в кърпа фигура се очертаваше тъмна на фона на бледата сивкава светлина на дъждовния ден.

Той знаеше каква ще е, ако я докосне. Кожата ѝ ще е още топла от банята, влажна в сгъвките на коленете, бедрата и лактите. Можеше да я помирише, дъх на шампоан, сапун и пудра, миризмата на тялото ѝ, маскирана от призраците на цветя.

Следите ѝ по пътеката се простираха пред него, крехка верига от стъпки, които ги свързваха. Той изрита сандалите си и стъпи бос върху една от тях; беше хладна под кожата му.

По раменете ѝ имаше капки вода, също като капките по стъклото зад нея, сякаш бе пристъпила през него навън, под дъжда. Тя вдигна глава, когато той се приближи, разтърси я и кърпата от косата ѝ падна.

Бронзовите змии на косата ѝ се спуснаха сияещи и докоснаха влажни бузата му. Не, тя не беше красива горгона, беше воден дух, който променя формата си — кон с грива от змии се превръща във вълшебна жена.

— Келпи — прошепна той до извивката на поруменялата ѝ буза. — Приличаш на създание, излязло от шотландска река. — Тя го прегърна през врата и пусна кърпата; сега я задържеше само натискът на телата им.