Зовът на барабана [bg]

Бриана спря до него, ровеше в чантичката си. Извади малко кръгло черно дантелено нещо и го закачи с фиби на главата си.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам как се нарича — отвърна тя. — Но се слага в църквата, ако не искаш да носиш шапка или воал. Всъщност вече не се прави, но съм израснала с това. Преди жените не можеха да влизат в католическа църква с непокрити глави.

— Не знаех — каза той, заинтригуван. — Защо?

— Заради свети Павел вероятно — рече тя, извади гребен от чантичката си, за да подреди кичурите на косата си. — Той смятал, че жените трябва винаги да ходят с покрити коси, за да не стават обект на неприлична похот. Дърт гадняр — добави тя и пъхна пак гребена в портмонето си. — Мама винаги казваше, че се е страхувал от жените. Смятал ги е за опасни — каза тя с широка усмивка.

— Те са такива. — Той импулсивно се наведе и я целуна въпреки втренчените погледи на хората наблизо.

Тя изглеждаше изненадана, после се вдигна на пръсти и го целуна, леко и бързо. Роджър чу слабо неодобрително сумтене наблизо, но не му обърна внимание.

— В църква, и то на Бъдни вечер! — чу се дрезгав шепот зад тях.

— Е, това не е точно църква, Ани, а само вестибюлът, нали?

— А и той е син на свещеник!

— Е, нали знаеш какво казват, Ани, че децата на обущаря ходят боси. Вероятно и синовете на свещениците отиват при дявола. Хайде, ела.

Гласовете заглъхнаха към църквата в тропане на токчета и по-тихия шум от мъжки обувки. Бриана се отдръпна леко и го погледна, устата ѝ потрепваше от смях.

— Отишъл ли си при дявола?

Той ѝ се усмихна и докосна сияещото ѝ лице. Тя беше с огърлицата на майка си, по случай Коледа, и кожата ѝ отразяваше сиянието на сладководните перли.

— Сякаш дяволът би ме искал.

Прекъсна ги порив на мъглив въздух, защото вратата на църквата се отвори.

— Господин Уейкфийлд, вие ли сте? — Обърна се и видя два чифта ярки, усмихнати и любопитни очи. Две възрастни нисички жени, се държаха под ръка, облечени със зимни палта, а сивите им коси стърчаха изпод малките филцови шапки, които приличаха на стопери за врата.

— Госпожо Макмърдо, госпожо Хейс! Весела Коледа! — Той им кимна усмихнат. Госпожа Макмърдо живееше през две къщи от имението и ходеше на църква всяка неделя с приятелката си госпожа Хейс. Роджър ги познаваше цял живот.

— Е, значи дойдохте в Рим, господин Уейкфийлд? — попита Криси Макмърдо. Джеси Хейс се засмя на остроумието ѝ и червените черешки по шапката ѝ заподскачаха.

— Може би все още не — усмихна им се Роджър. — Просто придружавам приятелка на службата. Познавате ли госпожица Рандал? — Той избута Бриана напред и ги представи, като вътрешно се усмихваше на начина, по който двете дребни старици я оглеждаха с живо любопитство.