Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Ребека не се отправи към екипажа. Вместо това, веднага щом видя в него старата си приятелка Амелия, тя показа, че е забелязала присъствието й, като се усмихна и кимна грациозно, след което замаха игриво с ръка и изпрати целувка по посока на каляската. После продължи разговора си с генерал Тъфто, който запита:
— Кой е онзи дебел военен със златни галони около шапката? — А Беки отговори:
— Офицер на служба в Индия.
Но Родън Кроли се отдели от компанията си, дойде при тях ръкува се сърдечно с Амелия и каза на Джоз:
— Е, стари приятелю, как сте? — като впери такъв продължителен поглед в лицето на мисис О’Дауд и в черните пера от петел на шапката й, че тя започна да си мисли, че го е покорила.
Джордж, който бе останал назад, се приближи почти веднага с Добин и двамата докоснаха с ръка шапка към видните личности, между които Озбърн веднага забеляза мисис Кроли. За него беше голямо удоволствие да види как Родън се бе навел свойски над екипажа му и разговаряше приятелски с Амелия. Той отвърна на сърдечния поздрав на адютанта с още по-топло от неговото приветствие. Кимванията, които си размениха Родън и Добин, представляваха само слаби прояви на учтивост.
Кроли съобщи на Джордж, че са отседнали в «Хотел дю Парк» заедно с генерал Тъфто, а Джордж накара приятеля си да му обещае, че в най-скоро време ще им отиде на гости.
— Съжалявам, че не ви видях преди три дни — каза Джордж. — Бях канил гости на вечеря в ресторант — не излезе лошо. Лорд Берейкърс, графинята и лейди Бланш бяха така добри да вечерят с нас — жалко, че вас ви нямаше. — Като даде по този начин на приятеля си да разбере, че е голям светски човек, Озбърн се раздели с Родън, който последва групата високопоставени ездачи по алеята, където се бяха отправили, докато пък Джордж и Добин отново заеха местата си от двете страни на екипажа на Амелия.
— Как добре изглеждаше херцогът — забеляза мисис О’Дауд. — Семействата Уелзли и Мълоуни са сродени; но, разбира се, клетата аз не мога дори да си мечтая да му се представя, ако негово сиятелство не счита за нужно да си спомни за семейната ни връзка.
— Той е военен от голям мащаб — каза Джоз, който сега, след отминаването на видната личност, се чувствуваше много по-удобно. — Спечелвана ли е друг път битка като тази при Саламанка? Нали, Добин? Но къде овладя той най-добре военното си изкуство? В Индия, момчето ми! Джунглите са най-доброто училище за един генерал, помни какво ти казвам! И аз също го познавах, мисис О’Дауд. Една вечер в Думдум и двамата танцувахме с мис Кътлър, дъщеря на артилериста Кътлър — чудесно момиче!
Появяването на високопоставените личности накара всички да говорят за тях през цялата разходка; и на вечеря; и до момента, когато трябваше да отидат в операта. Там все едно, че си бяха в Англия. Залата бе изпълнена с познати британски физиономии, както и с тоалетите, с които британската жена винаги се е славила. Не по-малко блестящо беше и облеклото на мисис О’Дауд. Тя имаше къдрици над челото си и гарнитури от ирландски диаманти и цветен кварц, които, мислеше си тя, надминават по блясъка си всички украшения в залата. Присъствието й причиняваше смъртни мъки на Озбърн; но тя винаги най-упорито решаваше да отива на всички забавления, за които чуваше, че младите й приятели се готвят. Никога не й минаваше през ума, че присъствието й може да им достави друго, освен много голямо удоволствие.
— Тя ти беше донякъде полезна, миличка — каза Джордж на жена си, която можеше да оставя самичка с по-лека съвест, когато жената на майора беше при нея. — Но какво щастие, че дойде Ребека! Сега тя ще ти бъде другарка и ще можем да се отървем от тази завеяна ирландка. — Амелия не отговори нищо на тези негови думи, така че откъде можем да знаем какви бяха мислите й?
Като хвърли поглед на брюкселската опера, мисис О’Дауд съвсем не я намери тъй хубава като театъра на Фишембл Стрийт в Дъблин, нито пък френската музика можеше, според нея, да се мери с народните мелодии на отечеството й. Тя обсипваше приятелите си с тези и други подобни мнения, изказвани с доста силен глас, като размахваше голямото си хлопащо ветрило с удивително самодоволство.
— Родън, любов моя, коя е онази чудесна жена до Амелия? — каза една дама в една от насрещните, ложи (която насаме почти винаги бе учтива със съпруга си, а пред хората още по-силно показваше любовта си).
— Не виждаш ли онова същество с жълтото нещо в тюрбана си, с червената копринена рокля и с големия часовник?
— До хубавата малка женичка в бяло ли? — запита един джентълмен на средна възраст, седнал до събеседничката си, с ордени на гърди, с няколко жилетки и с голяма колосана яка, която просто го задушаваше.