Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Един ден, когато няколко от нашите приятели от… полк се разхождаха из цветния пазар на Брюксел, след като бяха отишли да разгледат кметството, за което мисис майор О’Дауд заяви, че не било и наполовина тъй голямо и хубаво както бащиното й имение в Гленмълоуни, един висш офицер, следван от ординарец, приближи до пазара, слезе от коня си, отиде между цветята и избра най-хубавия букет, който можеше да се купи. След като обвиха в хартия красивите цветя, офицерът се качи отново на коня и подаде букета на ординареца си. Последният го носеше ухилен, следвайки началника си, който се отдалечи много важно и самодоволно.
— Трябва да видите цветята в Гленмълоуни — забеляза мисис О’Дауд. — Баща ми има трима шотландски градинари с девет помощници. Имаме си цял акър с топлилници, а пък ананасите са за нас нещо тъй обикновено, както грахът през пролетта. Всеки един от нашите гроздове тежи шест фунта и ви давам честна дума, че магнолиите ни са големи колкото чайници. — Добин, който никога не «помпаше» мисис О’Дауд, което лошият Озбърн с удоволствие вършеше (за голям ужас на Амелия, която го умоляваше да я пощади), сега изостана сред тълпата, издавайки разни неясни звуци от гърлото си, докато стигна на безопасно разстояние, и тогава избухна в силен смях за голямо учудване на продавачите на пазара.
— Какви са тези звуци, които онзи тромавият издава от устата си? — каза мисис О’Дауд. — Да не би пак да му тече кръв от носа? Той все това разправя и сигурно вече всичката му кръв е изтекла оттам. Нали магнолиите в Гленмълоуни са големи колкото чайници, а, О’Дауд?
— О, разбира се, Пеги, и дори още по-големи — каза майорът. Точно тогава разговорът се прекъсна по описания вече начин от пристигането на военния, който купи букета.
— Дяволски хубав кон… Кой беше ездачът? — запита Джордж.
— Би трябвало да видите коня на брат ми Моли Мълоуни, наречен Моласес, който спечели купата при състезанията — възкликна майоршата и продължи да разказва семейната история, когато съпругът й я прекъсна и каза:
— Това беше генерал Тъфто, който командува… кавалерийска дивизия — след което прибави тихичко: — в Талавера той и аз бяхме ранени в един и същи крак.
— Откъдето получихте тази походка — каза със смях Джордж. — Генерал Тъфто! Значи, миличка, семейство Кроли са пристигнали.
Сърцето на Амелия се сви — и тя не знаеше защо. Като че ли слънцето вече не блестеше така ярко. Високите стари покриви и стрехи изведнъж добиха по-малко живописен вид, макар че залезът бе прекрасен и че това ставаше през един от най-светлите и най-красивите дни в края на май.
Глава XXIX
Брюксел
Мистър Джоз бе наел чифт коне за открития си екипаж и с тези животни, както и с елегантното си лондонско превозно средство, той представляваше доста внушителна фигура, когато се разхождаше по алеите на Брюксел. Джордж си купи кон за езда, за своя лична употреба, и двамата с капитан Добин често придружаваха екипажа, в който Джоз и сестра му всеки ден правеха приятни разходки. Веднъж те отидоха в парка на любимото си удоволствие и там стана ясно, че думите на Джордж за пристигането на капитан Кроли и съпругата му са напълно верни. Сред малка група ездачи, между които се намираха някои от най-видните личности на Брюксел, се виждаше Ребека, в най-прекрасен и най-тясно скроен костюм за езда, възседнала красив малък арабски кон, които яздеше превъзходно (тя бе придобила това изкуство в Куинс Кроли, където баронетът, мистър Пит, и самият Родън й бяха давали много уроци), а до нея се намираше галантният генерал Тъфто.
— О, разбира се, това е самият херцог — провикна се мисис майор О’Дауд на Джоз, който страшно поруменя. — А онзи там на кобилата е лорд Ъксбридж. Колко е елегантен! С брат ми Мълой Мълоуни си приличат като две грахови зърна.