Панаир на суетата (роман без герой)

— Чувам, че жена му, за която току-що се бил венчал, била дяволски хубавичка — каза старият граф.

— Е, скъпа ми Бланш — каза майката, — щом татко иска да отидем, смятам, че трябва да го сторим; но в Англия няма защо да поддържаме с него познанство. — И тъй като решиха да обърнат гръб на новия си познат, ако се случеше да го срещнат в аристократическите квартали на Лондон, тези високопоставени личности отидоха на устроената от него вечеря в Брюксел и благоволиха да го оставят да плати за доставеното им удоволствие, като показаха благородството си с това, че накараха жена му да се чувствува неудобно и грижливо я изключваха от разговора. Никой не проявява този вид благородство тъй добре, както британската аристократка. Да наблюдава как една високопоставена дама се държи към други, по-нискостоящи от нея жени — това е едно чудесно удоволствие за философски настроения посетител на Панаира на суетата.

Празненството, за което добрият Джордж изразходва много средства, беше най-вялото от всички забавления, на които Амелия бе присъствувала през медения си месец. За този прием тя писа на майка си най-жаловити неща; как графиня Берейкърс никога не отговаряла, когато я заприказваше, как лейди Бланш я гледала с ококорени очи през лорнета си, как капитан Добин страшно се разярил на държанието им; и как на излизане от ресторанта лордът поискал да види сметката и казал, че била дяволски скъпа, а вечерята — дяволски лоша. Но макар че Амелия разправи всички тези неща и писа в къщи за грубите обноски на гостите, както и за собственото си неловко положение, старата мисис Седли се почувствува страшно доволна и така ревностно разказваше за Емината приятелка графиня Берейкърс, че новината как синът му угощавал лордове и графини стигна дори до ушите на стария Озбърн в Сити.

Тези, които познават настоящия генерал-лейтенант, сър Джордж Тъфто, носител на Ордена на банята, и са имали случай да го видят, когато почти всеки ден през лондонския сезон се разхожда важно с корсети и подплънки и се пъчи рахитично на лачените си ботуши с високи токове, като се усмихва лигаво на минувачките или пък язди гиздав дорест кон и зяпа каретите в парка — тези, които познават настоящия Джордж Тъфто, едва ли биха познали в негово лице смелия воин в битката при Ватерло. Сега той има гъста, къдрава, кафява коса и черни вежди, а бакенбардите му са тъмночервени. През 1815 година той беше плешив и със светла коса и имаше по-едра снага и крайници, които напоследък много са се съсухрили. Когато бе на около седемдесет години (сега е почти на осемдесет), косата му, която беше съвсем оредяла и напълно побеляла, изведнъж стана гъста, кафява и къдрава, а мустаците и веждите му придобиха настоящия си цвят. Злобните езици, разправят, че по целите му гърди имало подплънки от вълна и че косата му била перука, понеже никога не растяла. Том Тъфто, с чийто баща той се скара преди много години, заявява, че мадмоазел де Джези, от френския театър, вдигнала в ръка косата на дядо му в гримьорната; обаче Том е известен със злобната си и завистлива природа; и перуката на генерала няма нищо общо с нашия разказ.