Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Идеята беше толкова абсурдна, че Бърк дори не искаше да я обмисля сериозно. Тя току бягаше от ума му сякаш по своя воля, почти като радиосигнала от Рино. Броят на жертвите в Сан Франциско достигнал триста четиридесет и две. Полицията търсела… Нов сигнал измести стария. Някаква религиозна станция, която призоваваше към покаяние…
След десетина минути ято розови фламинго се материализира пред тъмна каравана на двайсетина метра от пътя. На минаване Бърк видя, че някой е написал на караваната „ЛОШО КУЧЕ“ със спрей и с големи букви.
Още три километра по-нататък зави наляво според указанията и пътят се влоши моментално. Коловозите тук бяха толкова дълбоки, че опираха в шасито на автомобила. Скоро започна наклон и колата запухтя по склона на планинско възвишение — характеристика на релефа, която барманът беше отбелязал с обърнато V.
Ушите му заглъхнаха, докато водеше автомобила през острите завои, а фаровете се сблъскваха със скалистия скат отдясно и потъваха в пропастта отляво. После на пътя изскочи заек и Бърк инстинктивно натисна спирачките.
Голяма грешка. Автомобилът поднесе, изскочи от коловозите, задните гуми се завъртяха на празен ход и вдигнаха ветрила от дребен чакъл. Бърк загуби контрол над колата, която се движеше по своя воля все едно пътят е покрит с лед. Връзката между двигател, кормилна уредба и спирачки внезапно беше станала чисто теоретична. Накрая на помощ му се притече самата планина. Колата се натресе в канара край пътя. Шасито нададе вой. После нов удар, скърцане на метал и страничното огледало излетя във въздуха. След това колата спря окончателно. Единият й фар светеше към небето, а другият беше станал на сол в основата на червеникавата скална стена.
Бърк си пое дълбоко дъх и погледна през прозореца. Заекът седеше спокойно на пътя и наблюдаваше със задоволство останките от доскоро здравия автомобил. Бърк не знаеше да се смее ли, или да плаче, но се намираше по-скоро на границата на второто. Поне не се беше плъзнал по нанадолнището, каза си той. Иначе неуправляемата кола щеше да свърши в пропастта.
Опита се да запали двигателя. После пак и пак. Не се получи, а дори да запали колата, едва ли ще я измъкне от крайпътната канавка, прецени Бърк. Не и без влекач на пътна помощ. А дори и тогава едва ли би успял да я подкара. Погледна километража — показваше 65.4. Следователно му оставаха приблизително четиринадесет километра до ранчото. Приблизително.
Не че имаше някакъв избор. Взе новия си „мобилен телефон“, слезе от колата и потегли.
Беше по-трудно от очакваното — заради мрака. Пътя различаваше сравнително лесно, защото бледнееше на фона на пропастта отляво и скалите отдясно. Но при всеки опит да ускори крачка или се спъваше в някой камък, или кракът му пропадаше в дупка. На два пъти падна на ръце и колене, успя да си изкълчи и глезена. Беше жаден, но не можеше да направи нищо по въпроса. Сдоби се с компанията на облак мушици. Не хапеха, слава Богу, но му влизаха в очите, което го бавеше допълнително, защото през няколко минути се налагаше да спира и да търка ядно клепачи.
След час мускулите му започнаха да се схващат.
Струваше му се, че е излязъл от кръчмата в Джунипър преди цяла вечност, но часовникът му показваше, че са минали едва пет часа. През това време Бърк беше размишлявал доста върху действията си и причината за тях. Решимостта му да открие Уилсън граничи с мания, реши той, и не се дължи единствено на желанието да спаси бизнеса на Томи Ахерн. Това беше по-скоро извинение, на което дори Томи не беше повярвал. Рано или късно съдът щеше да отсъди в тяхна полза и да вдигне възбраната върху дейността на фирмата. Не, интересът на Бърк към Уилсън беше по-дълбок и по-тъмен. Беше… какво? Подобрена версия на „самоубийство чрез полицейски куршум“? Неговото беше „самоубийство чрез терористки куршум“ и се равняваше на същото.
Изгубил беше желание за живот след смъртта на Кейт. Или така поне си мислеше доскоро. Но някъде по пътя това беше започнало да се променя. Бавно, а после изведнъж. Не знаеше кога точно се е случило. Не би могъл да посочи момента на промяната. Тези звезди…
Така или иначе сега му трябваше план какво ще прави, когато стигне до ранчото. Защото идеята да се самоубие чрез Уилсън внезапно беше изгубила примамливостта си. Докато крачеше с мъка по изровения път, той разсъди внимателно и дълбоко. Бавно в главата му започна да се оформя план. Гениален план. Чисто злато. Първо — ще влезе. И второ — ще изпържи Уилсън с „телефона“.