Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Накрая издиша шумно. Измъкна кабела от лаптопа, затвори компютъра и го тикна в ръцете на Бърк.
— Гледай да не се докопат до това. Би било много лошо.
Бърк кимна.
— Измъкни Ирина оттук — каза Уилсън. — Трябва да се отдалечите от къщата. Зад кулата има пътечка. Води към горещите извори. Тя ще ти покаже пътя.
— Не — извика Ирина. — Остана с теб.
Нито Бърк, нито Уилсън й обърнаха внимание.
— Какво да правя като стигна там? — попита Бърк.
— Отърви се от лаптопа — каза Уилсън. — Има пещери и в най-западната има дупка, на десетина метра след входа.
— Дупка?
— Кладенец. По-точно минна шахта. На времето са добивали сребро. Шахтата е дълбока стотина метра, така че внимавай. На дъното й има вода. Ако хвърлиш камък и преброиш бавно до шест, ще чуеш плисъка. Така че хвърли лаптопа в шахтата и забрави за него.
Бърк кимна. Дори не беше сигурен, че ще е в състояние да направи и крачка. Ребрата го боляха, а главата му туптеше. Но нямаше намерение да спори. Ако Уилсън беше решил да даде финален отпор, Бърк не държеше да е сред публиката.
— Ирина, любов моя. Искам да отидеш с господин Бърк — каза Уилсън.
— Не, не, Джак — проплака тя. — Неее. Остана с теб. Искам да…
Уилсън се усмихна закачливо.
— Вече? А само преди седмица обеща да ми се подчиняваш. Хайде — подкани я гальовно той, — обеща, помниш ли?
Бърк нямаше представа какви мисли минават през главата й, но Ирина внезапно спря да плаче. Кимна тържествено с глава и целуна Уилсън по устните. Дълга целувка, която Уилсън прекрати, като се дръпна назад, обхванал с шепи лицето й.
— Тръгвай — каза й той.
Ирина се обърна. Отново плачеше, но се промуши послушно през отвора в пода. Бърк я последва.
Уилсън ги гледаше как се спускат по извитата стълба. Стъпиха на земята и се затичаха. Бърк буквално влачеше Ирина, макар да личеше, че го боли. Тя и за миг не свали очи от кулата зад себе си. А после двамата се скриха сред дърветата.
Телефонът иззвъня и Уилсън вдигна слушалката. Гласът отсреща крещеше, за да надвика ритмичния вой на хеликоптера:
— Започвам да губя търпение!
— Ще имаш късмет, ако не изгубиш и друго — уведоми го Уилсън.
— Какво?! Нека ти обясня нещо — изрева онзи. — Имаш един-единствен шанс да излезеш от тази къща жив. Или ще излезеш сам, или… аз ще те извадя оттам! Кое предпочиташ?
Уилсън едва не се разсмя. Колебанията отпреди малко се бяха стопили, заменени от необичайна яснота и спокойствие. В затвора нямаше да се върне. По-скоро би умрял. И щеше. Скоро.
Би могъл да избяга, разбира се — поне за известно време. Ще хлътне сред дърветата и оттам — към планината. Ще заживее като отшелник. Ще се мести от място на място, ще краде храна и ще спи в пещери. Но в името на какво? По-добре да умре като мъж, отколкото да живее като куче. А и денят беше добър за умиране, както се казва — най-добрият. Денят на слънцестоенето.
— Уилсън! — изпука гласът на агента от ФБР по телефона.
— Мисля…
Всъщност вече беше взел решение. Но трябваше да привлече вниманието им, преди да са открили стрелба по къщата. Къщата трябваше да остане непокътната за Ирина. Сигурен беше, че на нея много ще й хареса да живее там.
Грабна автоматичния пистолет, отиде при прозореца и счупи стъклото. Без дори да се прицелва, изстреля продължителен залп по посока на хеликоптера… после още един. И още един. Хеликоптерът се люшна, издигна се рязко и се обърна към наблюдателницата.
Уилсън остави пистолета на пода. После се изправи в пълния си ръст и се съблече до кръста. Рисунъкът на духовете покриваше плътта му — нескопосаните татуировки на полумесеца и водното конче, на звездите и птиците и думите на родния му език:
Когато земята трепери, не бой се.
Погледна за последно през счупеното стъкло и видя хеликоптера да се приближава към кулата. После подхвана танца си, припявайки песен без думи.
Бърк и Ирина тичаха през гората към горещите извори. Почти бяха стигнали, когато залп от автоматичен огън разцепи утринния въздух. На поредицата от изстрели скоро отговори далечен хеликоптерен пулс, който се приближаваше бързо и с някаква съдбовност.
„Мили Боже, помисли си Бърк, той иска да ги привлече към кулата.“ Ирина хлипаше. Бърк очакваше да чуе ответен огън, но вместо това последва странен, плътен звук, а след него ярък проблясък и ударна вълна, която повали и двамата на земята.
Ирина застина в ужас, докато дърветата наоколо се тресяха от втора, а после и от трета експлозия. Погледнаха нагоре и видяха колона от черен дим да се издига към небесата. Кулата я нямаше. Ирина изпищя. Бърк я стисна над лакътя и я повлече към горещите извори.