Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Кой си ти, по дяволите? — попита Уилсън. — Влизай. — И му даде знак с пистолета.
Бърк се вмъкна бавно през отвора. Ирина отстъпи назад. Беше се промушил наполовина, когато Уилсън му нареди да спре. Бърк застина.
— Това какво е? — попита Уилсън и стъпи върху ръката му.
— Мобилен телефон — каза Бърк.
Уилсън се наведе, взе „телефона“ и го метна на един стол в ъгъла. После махна на Бърк да влезе в кабината.
— На кого се обаждаше?
Бърк мислеше на бързи обороти.
— На полицията. Идват насам.
Уилсън кимна.
— Никога няма да стигнат дотук — каза той. После се намръщи изведнъж. — Чакай, ти си онзи тип от Ирландия. — Засмя се невярващо. — Ти пък какво правиш тук?
Бърк отвори уста, но се отказа. Какъв беше смисълът? Уилсън само поклати глава.
— Ирина — каза той, — седни, моля те. Не позволявай хубавото вино да изветрее.
Посочи към два дървени шезлонга до малка масичка. На масата бяха поставени свещник, две високи чаши за шампанско и кофичка за лед. На пода имаше телефон.
Жената беше силно уплашена, почти в паника. Местеше трескаво поглед между двамата мъже.
— Всичко наред? — попита тя с пресекващ глас.
— Да — каза през смях Уилсън. — Наред е. Това е господин Ахерн…
— Бърк всъщност…
— Господин Бърк — поправи се с кимване Уилсън. Обърна се към Ирина. — Господин Бърк е много далеч от дома си.
— Като мен — каза тя с притеснена усмивка.
— Не — каза Уилсън. — Не като теб. Ти си си у дома. Това е твоят дом, любима.
Тя поруменя.
— Но той защо?…
Уилсън я прекъсна с жест.
— Боя се, че нямаме друга чаша — каза той. — Не очаквах гости. Това е нещо като старомодна традиция. Да будуваш цяла нощ, за да посрещнеш зората. Заради слънцестоенето. Такива неща.
Бърк се огледа. Свещникът беше единственият източник на светлина в кабината. Хрумна му, че Уилсън може и да е задействал вече предавателя. Навън се зазоряваше, а тук, в пущинака, по какво може да разбере човек, че светът е свършил? Вярно, градинските светлинки бяха включени, но… дали още работеха?
— Натиснахте ли спусъка?
— Не още — каза Уилсън.
— Спусък? — дойде откъм Ирина.
„Той ще ме убие, помисли си Бърк, но не пред невестата си.“
— Това ли е? — попита Бърк и посочи предавателя.
Уилсън кимна.
— Изглежда, знаете доста. Как ни открихте?
— Украинските булки — отговори кратко Бърк.
Ирина грейна.
— Познавате мадам Пулетска?
— Да — каза Бърк. — Стари приятели сме.
Уилсън погледна навън.
— Мисля, че е време — каза той. — Защо не седнете ей там? — Махна към стола, където беше захвърлил „мобилния телефон“.
Бърк седна.
— Направете ми една услуга — каза Уилсън.
— Каква?
— Не посягайте към телефона.
Погледна го предупредително, после остави пистолета на масата до предавателя и се наведе да свърже кабел към лаптопа на пода.
Бърк го гледаше как подготвя делово оръжието и си мислеше за хората, които беше видял по телевизията, за съсипаните им от загубата лица. Знаеше много за загубата, точно както знаеше какво са почувствали хората в съдебната палата, когато вътрешната им температура е започнала да се покачва опасно. Бърк знаеше какво е да получиш тежки изгаряния. Ужасен начин да умреш. Куршумът несъмнено беше за предпочитане.
А той щеше да се сдобие с един-два в главата. Рано или късно. Затова спря да мисли и скочи от стола толкова бързо, че Уилсън не успя да грабне навреме пистолета си. Ирина изпищя, чаша се разби на пода, когато Бърк се вряза в по-едрия мъж и го изтласка до стената. Двамата паднаха, боричкайки се, на пода. Бърк държеше Уилсън с една ръка през шията и го налагаше с другата, в която стискаше и телефона. Но не можеше да се мери с индианеца. Уилсън беше по-силен от него и толкова.
Макар да беше отдолу, Уилсън провря ръка към шията на Бърк и започна да го души. Бърк остана без въздух точно когато палецът му откри бутона, който активираше зашеметителя. Заби телефона във врата на Уилсън, чу се пукот на статично електричество и Уилсън започна да се отпуска. „Исусе Христе, помисли си Бърк, действа! Наистина…“
Светлината изчезна. Когато дойде на себе си след пет-шест минути, откри, че седи на един от дървените шезлонги, а здравото му ухо кърви там, където Ирина го беше ударила със свещника.
Уилсън стоеше до предавателя. Ирина държеше на мушка Бърк с автоматичния пистолет и плачеше тихо.
— Защо лудият човек дошъл тук? — попита тя. — Какво иска? Джак!
Уилсън поклати глава, тракайки по клавиатурата.